ЗА ЗЛОТО Една от главните задачи на богомилите е била вътрешно преодоляване на злото в себе си. Бог не може да включи в своето творение същества, които правят и най-малкото зло и затова всички тези същества са изпратени на Земята да се научат. Това тайнствено зло не е едно и също със Сатана. Сатана само черпи силите си от него. В миналото на това зло е била дадена власт и то е покварило, според богомилите, четирите елемента – земя, вода, въздух и огън. И затова сега в този свят няма обетована земя, чиста земя, няма жива вода, няма пречист въздух и няма свещен огън – те идват от друго място, трябва да ги открием отвътре. Елеазар Хараш 06.11.2012.

Симеон Антипа, един от най-великите богомили, казва:
Злото е създадено от Любовта, от Великата Милост Божия. Злото е създадено, за да се вкореним в Любовта, такава е идеята на Бога – за да се вкореним в Любовта. Определено е всяка душа да бъде пленена от злото и след време да се изплъзне от злото.
Злото е сила, която излиза открито от Бога, за да учи хората. Злото произлиза от една Велика и скрита справедливост. То е поучаващата ръка на Бога. Когато злото (в случая важи и за тероризма, ако трябва после ще ви кажа нещо, това, което казах и в Бургас) е започнало да действа, то е защото Бог му е дал Своето съгласие, тогава то действа и разибра се, никой не може да го предвиди, всички закъсняват.
Бог и злото са два противопоставени извора, две ръце на Самия скрит Бог, две сили за развитието на душите. Една от главните задачи на богомилите е била вътрешно преодоляване на злото в себе си. Бог не може да включи в своето творение същества, които правят и най-малкото зло и затова всички тези същества са изпратени на Земята да се научат.
Това тайнствено зло не е едно и също със Сатана. Сатана само черпи силите си от него. В миналото на това зло е била дадена власт и то е покварило, според богомилите, четирите елемента – земя, вода, въздух и огън. И затова сега в този свят няма обетована земя, чиста земя, няма жива вода, няма пречист въздух и няма свещен огън – те идват от друго място, трябва да ги открием отвътре.
Тези, които обичат това зло са тези, които обичат изкушенията, защото изкушенията ги вкарват в особен сън и успокоение, и така те стават смесени в себе си, и затова те обичат и доброто, и злото. Но с това те не обичат истински себе си и затова те се погубват.
Злото умее да обича удоволствията, които се превръщат в негови собствени страдания. То първо обича удоволствията, а после се чуди защо страда. Злото може само да се подновява, но то не може да се усъвършенства. По своя си път злото не може да стане любов и затова то ще се самоунищожи.
Злото е възникнало в резултат на разкол, който е бил допуснат вътре в самото Божество и тогава Бог му казал: - Добре тогава, съществувай – казва Боян, – но нереално. И то съществува, но няма цялата реалност в себе си – нереално.

06.11.2012.

БОЯН МАГЪТ Елеазар Хараш 1.11.2011г.

Ако човекът разбере, че му е нужен само Бог, църквата ще опустее. Значи, ако човекът разбере съзнателно, дълбоко, че му е нужен само Бог... Скоро ме питаха в градовете пак за партии, стана въпрос за гласуване, викам: ето ти един прост пример - давиш се в морето, кой политик, коя партия ще ти помогне? Елементарен пример, и мухата може да го разбере. Ако си в пустинята, коя партия ще ти помогне? Толкова ли не разбираш елементарното!? Разбраха.
Казва Боян: Аз съм опустошил своята църква.
Боян е истински маг, но чрез живот в Бога, а не чрез живот в себе си. В него няма чувство за вреда. Той осъзнава напълно своята неземност. Той броди отвъд света, отвъд доброто и злото. Неговото величие се намира навътре, той не е от света и нито живее за света. Това същество живее от Бога и за народа си от души, които Бог му е дал.
За Боян Учителят казва: Той язди в себе си колесницата на собственото си древно вдъхновение. И е искал да предаде това на своите богомили.
Боян е съкровеномъдър, народолюбив и много тих, затворен в себе си човек. Той казва: На България не й трябват нови земи и владения, а любов към Бога. Забележете колко просто! Нито нови земи, нито владения, а любов към Бога.
Боян не е искал победа над други народи, а победа над сляпата съдба, която е злото начало в самия човек.
Близките до Боян казвали, че душата на Боян е била зашеметена и омагьосана единствено от Бога и че той наистина е знаел накъде води своя народ.
Нещо от мъдростта на Боян:
Космосът е създаден, когато Великият Отец е убил Луцифер. Т.е. нещо в Себе Си. Сам бог е убил нещо в Себе Си, част от Своята светлина. Но това убийство, казва Боян,  е скрито и тайно творчество на Бога. И после казва: Светът е старото тяло на древното убито Божество.
Имай любов в себе си, а не църква и змия.
Ако в твоето страдание сияе слънце, ти си видял лицето на Бога.
Заветът на живота е един: живей постоянно със Бога.
Истинският мъдрец не те учи на знание, а на незнание, т.е. той те очиства.
Бог не иска твоето знание, казва Боян, а твоята любов.
Който познае Бога, престава да съществува. Но знаещият, това е най-трудно възприемащия човек. Незнаещият е отворен за Бога, той е отворен за новото. Той се смирява.
Знанието е слабост. Незнанието е мъдрост, смирение и отвореност.
Кладата е съкровището на Бога.
Ако любовта ти е силна, казва Боян, кладата ще изгуби своята сила. По-нататък, когато ще ви говоря за нестинарите, ще видите как църквата отрича и нестинарството. А там работят също древни същества, същества на духа – стари богомили, стари траки, стари посветени от Египет и Атлантида, които самият Дух е призовал. Но, както и да е, по-нататък ще говорим и за тях.
Любовта е по-висша от кладата. Кладата може да угасне, но любовта не угасва.
В църквите има много злато, но липсва едно – златото на Духа.
Само на кладата можеш да излееш любовта си, цялата си любов, там е мястото, и Бог да я види ясно, така както вижда Себе Си. Защото на кладата Бог наистина вижда Себе Си, това иска Той, и Собствения Си подвиг. Забележете, изключителна мъдрост на Боян. Там Бог вижда Собствения Си подвиг, това което иска да види – любов докрай, любов до дъно.
Боян е познаващият тайни истини, тъй като той е умирал много пъти в мистериите на Египет и Атлантида за тези истини. Той казва: Аз съм скрит в тъмните дълбини на своето минало и затова не ме узнаха българите. Но в тези тъмни дълбини е моето съкровище. И тази тъмна дълбина е мой дом и от там виждам ясно пътищата на душите. Само там, в тъмната дълбина, където си лишен от всичко, можеш да видиш любовта си към Бога. Когато си преживял най-тъмната дълбина, тогава бурята на всяко събитие е духовен празник и така празнуваш вековете си и вечността си.


Ева дълго скърбеше за Сатанил (една от неговите легенди), защото в началото на тяхната любов, когато е бил още светещ, той я харесал много и сам я гледаше, казва Боян, дълбоко. И тогава тя виждаше цялата си душа. Той я гледаше с огромна любов, а тя виждаше в себе си цялата си душа.
Но къде отиде после, казва Ева, този поглед, тези очи? И казва Боян: Ева плачеше, но напразно и накрая намери утеха при Адам.
Когато Луцифер беше Син Божий, погледът му беше слънце и Ева дълго плачеше за неговата любов. Но той имаше древен спомен, друго го движеше към неговия Отец. Защото бидейки паднал, той отново искаше да стане Син Божий.
Ева без Сатанаил сякаш нямаше вътрешна реалност. Но Сатанаил също търсеше нещо изгубено. Но той го търсеше във Всемогъщия, в Древния свой Баща. Но сега трябваше да изучава нещо в себе си, което приличаше на странна пустиня, която Всемогъщият му даде – странна тъмнина.
Когато Луцифер беше преобразен, той нямаше вече слънцето в себе си. Той вече беше изтъкан от нещо друго: от мрак, казва Боян, и от зъл помисъл. Но нещо му нашепваше, че ще се върне във Всемогъщия и затова възприемаше мрака като тайнствен Божий дар.
И странно стана сърцето му – мрачна същност, и взе да ходи по мрачни места, там където не е мислел, защото друг беше вече пътят му, начертан от Всемогъщия. И странни неща се случваха вътре в него. Той мъчеше съществата, но видя, че избраните имат силен дар, вяра страшна. И поради това той видя, че страданията едни вкаменяват, а други разширяват. И знаеше вече в себе си, че Всемогъщият е допуснал много изпитания в световете.
И Боян казва още: Любовта е най-старата твърдина в света и ако не сме в Любовта – в света сме.
Отец, казва Боян, е Велик Видоизменител. В началото Луцифер изглеждаше като велика реалност, защото беше дихание от Отец. Тогава Отец го държеше в Своята система, в Своята мисъл. По-късно, за Своите вездесъщи цели, Отец погуби Луцифер.
Има нещо, което човекът трябва да познае, казва Боян, и това е Истината. Само в Истината човек може да заживее независимо от всички човешки склонности. Само вътре в Истината човек може да живее независимо от всички тези човешки склонности и слабости.
Казва Боян: В Истината е скрито нещо, което оставя злото извън границите на разбирането, но за човека тук се достига ново разбиране. Отдавайки се на Истината и влизайки вътре в нея, човекът постепенно може да създаде Бог в себе си, за своето самостоятелно Божествено съществуване, защото Истината е коренът на Бога.
Поради голямата си отдаденост на Бога, Боян е бил абсолютно недостъпен за земното мислене и като цяло за своя народ.

1.11.2011г.

Богомилството – степени, ритуали и церемонии Радислав Кондаков

80. Истинската дата на основаване на Богомилското общество трябва да се търси през 928 г., когато патриарх Стефан отстъпи на Боян манастир "Св. Параскева".

81. Този манастир не съществува вече.

Може би, след време ще бъде разровено мястото на северо-запад от сегашния град Преслав, дето се крият подземните коридори на манастира. И днес се знае, от малцина, една пещера далеч от Преслав, дето лежи входът в коридорите.

Понеже, близо една година след това, Богомилското общество беше формирано, трябва да отбележа онова, което е характерно в учението: култ и ритуал в това общество.

Както е знайно и на историците от тогавашните летописи, както и сам Козма отбелязва, Йеремия, или, както е записан от Симеон Антипа в "Историята" - архиепископ Богомил, водачът на движението, не се ценеше формално от църквата и до самата си смърт остана презвитер на външната църква.

Богомилите също не се деляха от църквата, наричаха се като него християни, но образуваха религиозна община с най-строга организация.

258. Основното разделяне на степени у първото християнство бе запазено: оглашени бяха ония, у които бе силна религиозната верност, но предаността им към заветите на учителите не бе изпитана още. Те се водеха от някой верен, онзи, що ги е взел върху себе си и който отговаря за тях, но само докато са огпашени, а не на вечни времена. Негова беше великата заслуга, че е привел към Христа една изгубена овца от лутащото се стадо. Негова беше голяма награда - помощта на Двама Пастири, която му се оказваше, понеже искрено и живо служи на Бога.

259. За да влезе в стадия на избраничество, верният трябва да доведе поне трима оглашени и да ги настави и "огласи" със звуците на учението.

При огласяването се довеждаше оглашения и верният - неговият духовен баща - го поръсваше с вода и му поръчваше да бъде послушен.

260. Когато постигаше първата добродетел - Тайната - и Кръстителят разбереше, че той може да бъде доверен и че не ще измени на словото, въвеждаше го в събранието на верните, дето епископът му приемаше клетвата, възлагаше ръце върху него и му съобщаваше учението, като му даваше легендите на архиепископ Боян.

От тогава той посещаваше събранията, слушаше богослужението и се приобщаваше към Тайните.

261. Силно израслите в Духовната работа верни биваха приемани в степента "избрани". Избраните се наричаха още "презвитери". Те даваха особено строга клетва, носеха печат върху лявата ръка с името на Христа, проповядваха в събранията и извършваха богослужение.

Те се ръкополагаха с общи, от всички съвършени и избрани произнасяни молитви; за да им се съобщат висшите дарове на Духа Светаго, слагаха им на главата гностичното евангелие от Йоана, четяха от него известни места и всички казваха "Амин".

Богослужението се състоеше в четене на Писанието, на книгите на Богомилството, проповед и молитва. Събранията свършваха с "вечери на любовта", дето епископ ломеше хлеб и всички пиеха от една чаша вино. Чашата се пазеше в олтара и в нея в тържествените дни се извършвах литургии. В литургията се преосъществяваше хляб и вино с магични молитви и жестове и се даваше на верни, избрани и съвършени.

262. Съвършените бяха епископи и апостоли на Богомилството. Те носеха черни раса, малък кръст на гърдите и пръстен от желязо на левия показалец.

Те бяха усамотени, малко се събираха с външни и се явяваха на събранията с покривала от черен плат. При откриване на събранията, верни и избрани искаха благословението им и те го даваха с молитва, нечуто произнесена.

263. Между богомилите бракът не се желаеше особенно, но не беше никому забранен; даже епископи имаше жени. Препоръчваше се живот безбрачен за онзи, който искаше с особена ревност да служи на делото.

264. Както във всяко тайно общество, особените празници, магично свързани и церемониите по вътрешния ритуал, бяха установени здраво. Те и сега са отбелязани в Малкия Ритуал на Малта.По тях не може да се говори, не може да се говори и по Малките и Големи Мистерии, за които има ясно указание у Симеон Антипа, у Михаил Унгарец и особенно в правилата у архиепископ Богомил.

Даже у синодика на Борил, паметник от1210 година, намираме:

"... на рождество Йоана Кръстителя творящи влъшвения ... и в ти нощъ скверная творат тайнства и елинство и слоужбе подобнаа... анафема!"

Като говори на това място, Марин Дринов казва, це под "елинство" се разбира елевсинския култ - Мистериите - с всички обряди, които се извършват срещу Еньовден. Но по това историците едва ли ще знаят някога нещо.

Богомилството разкрива Пътя на Червения Змей. Змеят има Девет Сина: Каин - отразява Исус, Енох - отразява Иуда, Алтотас - отразява Соломон, Мелхиседек - отразява Данаил, а Моисей изразява отразяващата линия - Диафаната, понеже Моисей значи Син на Водите.

356. Познат на всички мистици, наричан различно: Звездна Светлина, Червена Змия, Вихрен Дракон, Магна Аркана, Философски Огън, Централен Земен Огън, Слънчев Магистериум, Брил, Небесна Птица, Дракон на Ада, Сатана, Луцифер, Денница, Леис, Семе на Движението - Червеният Змей се нарича с две главни имена:

У Света - Фохат,

У Човека - Кундалини.

Второто име е санскритско и на запада то не се употребява. Там е сменено с названието Лепс Люцис.

357. Тази сила, разбрана и събудена у човека, дава на мага ключа на същата сила у Вселената и основата на онова всемогъщество, което придава на магите вътрешно величие и сигурност във всеки похват. Едно е съдържанието на всички магични легенди и книги: ПЪТЯТ КЪМ ЧЕРВЕНИЯ ЗМЕЙ.

526. За да доочертая езотеризма на богомилството, държа да прибавя, че то имаше две езотерични доктрини - за миряни, т.е. оглашени и верни - и за монаси т.е. избрани и съвършени.

527. Понеже в първата група влизаха онези, които живееха Закона на Чистотата, учението имаше повече морално-напътсвен характер, а тъй като вторите живееха Закона на Магичното Равновесие, учението носеше посветителен характер.

Основата на учението беше навсякъде магична: необходимо бе, наред с усвояване законите на мировия ред, не само да се живее съобразно с вътрешната насока на тия закони, но и да се развиват скритите сили, спомагащи за хармоничен с вечните закони живот - и да се постига, чрез оперативна магия, насочване на обществения живот по тия закони.

528. Магичната догма на монасите бе излагана често писмено. Нейната вътрешна основа дава изключително съдържание на "Стефанит и Ихнилат" - богомилското евангелие.

529. Богомилите учеха законите и пътищата на физичната и духовна терапевтика, тауматургия и теургия. То бе едно широко разбиране на закон и причинна връзка, едно живо въздействие върху целия тогавашен живот - личен и обществен.

530. Тези основи са изложени в "Евангелие от Йоана", както го бе дал в неговата секретна версия Алтотас : две копия от Симеон Антипа, второто с 323 листа коментарии от самия коптист и до днес пазят в Малта записано това евангелие. Там, в 27 глави Симеон Антипа говори по всички въпроси на Богомилската символика, езотерика и тайноведство. Но езикът е загадъчен, легендарен - това е посветителска книга.

588. Тайнствата са Седем - Кръщение, Миропомазване, Причащение, Брак, Схима, Свещенство, Елеосвещение, Покаяние.

589. Кръщението принадлежи на встъпващия в степента на Верността, като свидетелство за минало оглашение; то се извършва с вода, вино (огън), елей (въздух) и мляко (земя). Чете се глава 6 от евангелието на Иоан ( езотерично), дето се разкриват мистериите на Четирите Стихии, освещаващи Човека. Четат се трите Кръстителни магични молитви на Алтотас. Извършва се възливане върху главата на кръщавания от четирите течности.

590. Миропомазването принадлежи на Верния, преди да встъпи в степента на избраничеството, като начало на въздействие от страна на Ръководящия го върху неговите скрити Центрове. С осветен магично елей (въздух), етер (първото вещество на Диафаната), се помазват определени места от тялото, за да се пренесе невидимо освещението и върху другите тела на човека и да се запазят тези свети центрове, през които Божията Милост ще се излива,от нечистите въздействия на божиите противници.

Тези Центрове са : 1. Темето; 2. Челото; 3. Тила; 4. Междуочието; 5. Десното слепо око; 6. Лявата гръд;7. Двете подмишници; 8. Мястото под лъжичката; 9. Срамната издутост; 10. Половата част на лявото бедро; 11.Също на дясното бедро;12. Половия център; 13. Лявото коляно; 14. Дясното подколяно; 15. Свършека на гръбнака; 16. Лявото стъпало; 17.Дясното подсъпало; 18. Средата на гръбнака.

Тези 18 центра представляват видимо четирите центъра на Етерния Двойник, седемте центра на звездното тяло и седемте на мисловното. Помазването на всяка част се придружава с допиране и четене съответна молитва от "Големия Ритуал на Елказая".

591. ПРИЧАЩЕНИЕТО принадлежи на всеки верен, но литургията се извършва само от избран или съвършен. Съществената работа е Преосъществяването на Виното и Хляба в Кръв и Плът на Словото и пряко получаване Божественото Влияние.

Това влияние почва да се усеща едва от момента, когато над Верния е извършено Миропомазването, понеже Центровете му са отворени.

Тайнството Причащение предлага по-сложен ритуал: наред със специални жестове, слова, четенето от Иоановото евангелие, вървят 21 молитви, наречени "Велики Молитви на Хляба и Виното" от Алтотас и "Три Велики Посветителни Ектении" от Алказая.

592. БРАКЪТ се извършва над всеки богомил към която степен и да принадлежи, а СХИМАТА - само на Избрани.

И в двете паралелни Тайнства невидимите действия се изразяват с железен пръстен, зелени венци, бяла роба и връзки от коноп на ръцете.

Молитвите са : "Дванадесет молитви за Връзките" от Алтотас.

593. СВЕЩЕНСТВОТО се извършва над Верен, за да мине окончателно в Избраничество; външните атрибути са : черна дреха, ваза с вино, дискос с хляб, бич и железен кръст. Молитвите : "Осветителни Молитви на Червената Змия", 21 на брой, дадени от Вотана още в древността.

594. ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ се извършва над ИЗбрани, за да се разтворят съвършено скритите им центрове и да почнат съзнателно окултната си работа. Помазването става със същите вещества, които вземат участие в Миропомазването, по същите центрове и молитвите се намират пак в "Големия Ритуал на Елкезал".

595. ПОКАЯНИЕТО се извършва над оглашени преди да встъпят във Верност. То прилага шест Огласителни молитви от Св. Йоан Богослов. Неговата цел е да отвори съзнанието на встъпващия за Божествената Светлина, за да направи достъпен ума му за Висшите Тайни.

596. Както е ясно от това, богомилите не отричаха нито едно Тайнство, ни една Церемония, ни един празник, но - по вътрешен смисъл ги противопоставяха на кухите, чисто формални култови форми на външната църква.

Те не само скриваха своите Тайнства, но и не говориха за тях, и летописците ги винят в това, че те отричали Тайнствата, а поместеният събор от времето на Борил ги анатемосва за това.

597. Церемониите на Богомилството, казах, са четири. Те отговарят на Четирите Мирови Елемента: Двата Действащи (Земя и Огън) и Двата Уравновесяващи ( Въздух и Вода).

598. Малките Мистерии отговарят на Земната Мирова Майка и съставят две шествия, извършвани през трите деня на Еньовден (23, 24, 25 юни), през подземните коридори на света Параскева до древния подземен храм в планината ? км. далеч от манастира.

599. Малкото Равноденствие отговаря на Водата и съставя едно шествие през същите коридори, насочено обратно, извършвано на 9 март.

600. Великото Равноденствие отговаря на Въздуха и съставя едно шествие пак там, също така обратно на 11 септември.

601. Великите Мистерии, отговарящи на Огъня, съставят Три големи шествия, насочвани от Св. Параскева до Древния Слънчев Храм - от Верни и Избрани, и пресичани на кръст от подземията на Бениамин към Големия Извор на Планината (4 и половина км. разстояние)от Верни и Съвършени. Мястото, дето двете срещащи се по взаимообратен път насочени шествия се срещаха, имаше сграден Малък Храм на Тайните и на Милостта, с кръстовидна форма и триъгълен олтар.

Тези шествия са ставали на 14, 15 и 16 април.

602. Магичния култ обгръща, наред с ритуалните молитвени служби за Избрани и Съвършени и годишния кръг празници.

Те бяха чествани в храмовете, дето е имало седалище на съвършени, по един общ ритуал.

603. Там влизаха, като не говоря за чисто магичната страна, есениански псалми, псалми към Исуса и Девата, антифони, в които избрани и верни се питаха и си отговаряха по тайните, съставящи съдържанието на празника, ритуали за изпросване помощта на Силите и възгласи, обозначаващи момента, кога това въздействие дохожда.

604. Основната мисъл на целия празничен култ си остава Двойният Закон на Жертвата.

Словото, Христос, Иисус, Слънцето, Лозата, Женихът, Пастирът, Първосвещеникът, Царят, Пророкът, Помазаникът, Първосъдията - това са пътищата на Мировата Жертва, и от тези пътища изхожда общата й задължителност.

Жертвата трябва да бъде възприета, понеже "ядем Хляба и пием Виното" на Небесния Господар, който се е жертвал за нас.

663. Аз свърших с Богомилството и Богомилите. Тази книжка е съвсем кратка, аз зная това добре, но в нея са поне заченват, ако не разрешават, най-важните въпроси, които са уместни при трактуването на това движение.

Аз съзнавам ясно, че не съм смогнал да отразя в тия страници нищо от величието на онова учение, на ония херги, на оная духовна епопея.

Макар и да е тъй, аз съм (за срам на нашето време) първият, който от онези десет века насам, пише сега по вътрешната страна на Богомилството.

Не държа на това : аз сам бих желал да прочета написано от знаюш по това движение. Онези, които знаят, не пишат.

664. Но аз се радвам на честта, с която ме удостоява сегашното време: макар съвсем недостойно, аз споделям сега мястото на Симеон Антипа, който пръв е писал по Движението и Учението на Богомилите, а аз сега трябва да върша същото по необходимост, макар, че нямам нито строгия му поглед на историк, нито способността му да синтезира в няколко геометрични линии езотеричния план на цялото движение.

665. Аз се радвам, че и мене, на недостойния, се падна една малка част от епохата: поне сега, когато това е епоха погребана, добре е да се мъчим да я изживеем. Ако съм дал слаб принос, то това се дължи на факта, че съм се мъчил да изживея тази епоха.

666. Аз настоявам само върху едно: събитията на десети век ще се повтарят; те ще се сринат върху ни, преди да се приготвим за тях.

667. Затова, ако ни е мила светлата памет на Архиепископите, Епископите, Верните и Оглашени Богомили, нека дадем на делото всичката си преданост, всичкото си усилие и всичкия си устрем.

Ако онези Титани съумяха да умрат за това Движение, нека ние съумеем поне да живеем за него.

Защото близо е Денят: на прага е денят на Гибелта и на Разрушението.

Ако ние искаме идните времена да запомнят нашия век, принадлежащ на Синовете на Разрушението, нека почнем от себе си това Разрушение.

И да заслужим Милостта Божия ние, които се готвим да я разнасяме из руините на идната Гибел.

Да бъде!

Съставил : Радислав Кондаков

Боян Мага и Богомилските клади Радислав Кондаков

Тези думи са откъс от една книга на Николай Райнов – „Книга за Царете” и по-точно от произведението „Цар Петър”. Това са словата на Боян Мага пред събраните Богомили, чакащи своето огнено бъдеще : през кладите на света към огъня на Божественото. Тук е даден един кратък миг от големия и труден подвиг на Христовите воини – пълното осъзнаване на жертвата на личния и физическия им живот в името на Любовта :


Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg

... А долу, дето витловидната стълба затръшваше в широка площадка, начеваше продълговата подземна горница, осветена от желт пламък на вощеници.

И когато сетният черноризец влезе, всички паднаха на колене.

И той застана пред аналой, на който лежеше разгърната книга – и обгледа коленичилите.

А те приличаха на широко море, през чиито черни талази е минала буря.

Черноризецът бе висок и през черното покривало се не виждаше образа му. Под сгърчената светлина на треперливи свещи той приличаше на тъмно желязно изваяние.

Ток обърна няколко листа от голямата кожена книга, та прочете :

„...И рече им: -

„ Няма по-силна обич от тази – да положиш душа за свои и за тугини! Готов съм за вас душа да дам, братя Мои - : готов съм кръстна смърт да приема за всички ви! –

„ Който между вас желае славата Ми, - свой Ми е, защото желае славата на Небесата. А който между вас желае смъртта Ми, враг Ми е, защото желае смъртта на Светлината: - за свои и за чужд съм готов на кръстна смърт, братя Мои! –

„...И после им рече: -

„ – Това ви повелявам : обичайте се един другиго! Мрази ли ви светът, знайте, че Мене преди вас намрази!

„ Защото сте чужди на света. Защото не сте от света.

„О, да бяхте от света, обичал би ви светът! Че светът пази своето. Но – вие сте тугини на земята!

„Не сте от света, а Син Човешки ви от света избра, та светът ви намрази и по вашите пътеки сложи клюси, а по друмовете ви – примки –

„Ала – не пускайте страх в сърцето си, братя Мои, - и не ломете ръце о зида на презрението! – Това ви възвестих : да се не съблазните! –

„И ето : пак ви казвам, братя Мои - : от синагогите ще ви прогонят! И време настъпва (а близко е това време -), кога всеки, който ви убива, ще мни че служба принася Богу!”

Гласът му бе строг и звънлив.

И всички познаха гласа на царския брат.

А пред него се леко вълнуваха тъмните талази на широкото замряло море.

Те мълчеха до един, паднали на плочите, - и сякаш чакаха ангела на смъртта – да мине над тях.

И тогава черноризецът заклопи книгата, опря ръка на нея – и тихо рече :

- Готови за смърт бъдете, братя мои! – готови за поругание, за мъки и за – смърт! Защото Той бе казал някъде : „Чрез Мене се идва при Отца!” – И можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа, - освен чрез кръст?

- А колцина от вас могат понесе поругание, мъка и смърт? Да запита всеки сърцето си овреме : да запита сърцето си насаме : готов ли съм за Голгота?

- И който не вижда още готов себе си, - да потърси подкрепа от по-силните! Има кой да помогне! Има кой да защити! Само ревност за вярата топлете в себе си, братя мои, - и глад за повече небе!

...Гласът му почна да расте, сепнаха се огнени трепети в словата му – и той сякаш фърляше мълнии в душите на сбраните, като показваше с костелива ръка небесата.

А те слушаха, все още паднали на колене, - и това море от тъмни хора приличаше на изгорял град, нахвърлял върху тъмна стъгда своите черни главни.

А Боян Магът говореше :

- Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа нищо не е страшно! – Та един ли е само погинал за Него? И кой посмя да поругае паметта на мъчениците, убити за Негова слава?

- Ала грейте в себе си жад за подвиг – и чудо ще порасте в сърцето ви! Погледнете вселената : два пожара горят – вдясно и вляво. – Единият пожар гърми тържествено празничните звуци на преплетени пламъци. И той озарява пред себе си съкровищата на цял свят, за да хвърли вълшебство върху онова, що зоват хората щастие, разкош, великолепие, хубост. И пламъците му огряват честити лица, сити души, изтънчени движения, - а всяка негова искра озарява младеж и мома, които се прегръщат.

- Ала пред големия пожар блести златно изваяние – и скъпи камъни покриват одеждите му, а на короната му пише : „Гордост и Суета”. – Ще идете ли там, братя мои? Ще идете ли да се поклоните на златния изтукан?

-...Там ще намерите вси наслади. Трапезите на Греха са накитени със скъпоценни украшения – и всяко от чудесата на човешкия ум служи на един грях. Там под багрите вълни на високи пламъци, се къпе шествието на онези, които светът зове щастливци : ще идете ли там, братя мои? Не се ли счупи у вас и сетнята крехка лъжа? Не се ли стопи и сетният образ на велелепна измама?

- Ако сещате слаби нозете си – и ако вашият поглед криви към вчерашните дни на щастието , които ви научих да презирате, - вървете там : широки са трапезите на Греха, а златният друм към Гордост и Суета – е друм, с цветя посипан!

...А те лежеха пред него на студените камъни, - опрели чела о земята, - и мнозина се разплакаха.

И пред тези разкървавени от подвиг души се наново пронесе позорният спомен за минали дни – и тяхната съвест се сгърчи от болка, защото сещаха още по снагата си лепкавите петна на многодневен грях.

А той разбра – и кротко позвънтя гласът му. И словата му се разнесоха тихо, сякаш прошепнати от ангел :

- Не ви съдя, братя мои! О, знам : не ще се върнете! Не ще подирите вече – знам – златните кидари на Божия Враг! Ала де ще идете : питала ли се е душата ви? Знаете ли, че има само един път – и само една врата?

- ...Пожар гори и там – зад тази врата, - зад дясната врата, но – друг е този пожар!...Там горят хора, презрели златния кумир и светлите трапези.

- ...Пламъкът хапе телата им, пърли кожата им, - а спуканите жили пръскат ручеи кръв, но кръвта пламва – и по изгорелите мишци жилите се гърчат като струни на страшни арфи...

-...Главата пада в безсилие назад – и безумието на болката отнема съвестта на запаления. Ала след миг той се отново сепва – и непокорната плът се гърчи като змия около зачервения железен кол, който я стиска в прегръдките на своите пръстени от остра, нагорещена тел...

- И погледът дири нещо, - дири хладно небе. – копнее по ивица студен кръгозор, - ала над него се извива само сив дим. И горе, дето трябва да има небе, червените пламъци тъкат мрежа от жестоки камшици...

- И – след ужасни приливи и отливи на свяст – мъченикът става неподвижен – и пламъците само една обгорена главня, която е била някога човек.

Гласът му се сниши – и уплахата пред един дълго чакан въпрос разтърси талазите на всяка душа...

- Защо те умират, братя мои? Кой ги е довел там? Не ги ли уплаши миризмата на запалена човешка плът? Не ги ли пропъди пъклената горещина на тази огромна пещ?

- ...Там, пред вратите, стои Човек. И Той е бос, Неговият хитон е скъсан, на главата Му се вижда венец от кървави тръни, а по ръцете му рани от гвоздеи цъфтяха като ужасни кървави трендафили...

- Христос стои пред вратите - : за Него са дошли да умират те! И в мига, когато помътената свяст се губи сред болката на огнени камшици, те чуват кроткия Му глас да пръска като с ледна роса душите им – и да им говори: „Верни сте Ми били за всичко, деца Мои - : встъпете в радостта на Моя небесен чертог! Там ще ядете Небесен Хляб и ще пиете Жива Вода, от която се не ожаднява! Елате в радостта на своя Господар! – Елате на пира на Младоженеца!”

...Той спря.

А те чакаха още, още.

И, като протегна към тях десница, черноризецът запита с шепот:

- А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат?

- Надникнете в душата си, та вижте, ще ли можете! И, ако отвъд вратите мъчителите жигосват с огнено клеймо вашите майки, изтезават с меч и бич братята ви – и в неистови прегръдки позорят сестрите ви, - къде ще отидете? – Ще ли напуснете огненото ложе, ако ви обещае Врагът Божи милост над вашите близки – ако пусне на волност вашите сродници, а вам даде място на своите трапези? – Ще ли минете край кроткия взор на Христа, за да се поклоните на златния кумир?

- О, не се бойте: Христос не ще ви погледне с упрек! Ала можете ли понесе кротката скръб на тези тихи, насълзени очи? – Кажете, братя мои, - кажете: къде ще вървите? В кой пожар ще пратите своята душа да приеме кръщение?

...А въпросът бе страшен – и те не смееха.

Те гледаха земята, от гърдите им се къртеха тежки въздишки, както се кърти скала, - но устата им мълчеха, защото всеки виждаше опасния път, а никой не бе сигурен, че ще го избегне.

- Кажете, братя мои - : с ръка на сърце кажете!

О, те не смееха!

...И когато черноризците станаха, защото страшната проповед на смъртта бе свършена, дълго не смееха да се погледнат един другиго.

Те стояха с наведени глави – и всеки жадуваше в опасен подвиг да изпита себе си – и една обща сила сближи тези сбрани хора – и трепет премина отведнъж през душите им, както мълния разклаща канарите на балкански връх.

И от човек на човек преминаха свещени тръпки – и те се усетиха чужди на всичко вчерашно, на всичко днешно – и светът, измамата, суетата, домашното огнище, обичните хора - : всичко се плъзна някъде далече – далече.

И всичко, що пазеше техният спомен, се скри като забравено, излишно, чуждо...

...А пред тях стоеше той, - братът на цар Петра, - вълшебникът, - и разбра той свещените тръпки на духа – и простря ръце над тях, а те паднаха – да ги благослови.

И, кога кръстоса над главите им своите ръце, в душите на черноризците мина страшният трепет, който води човека на мъка и на смърт – в името на нещо свято, което душата крие и не дръзва да яви никому.

...И пред наведените очи блеснаха огромни бели пламъци – като крила на лъчиста птица. И неясен ведър глас зашумя в душите на сбраните – и отново се разнесе страшният трепет на Тайната и Подвига...

...И всички паднаха ничком, сякаш душата им бе опърлена от огнените езици на Свети Дух.


Радислав Кондаков

Св. Гавриил Лесновски - Богомилски водач Радислав Кондаков

-“Сам воин някога, от бран се връщам

пак назад – уви! От Бога победен—“¹

За много хора водачът на Богомилите е поп Богомил (наричан от Богомилите Йеремия). Но Учителя Беинса Дуно и Николай Райнов ни разкриват истината – водачът на Богомилите е Боян Мага – княз Бенеамин, който е син на цар Симеон и брат на цар Петър. А Йеремия–Богомил е негов помощник. В йерархията на Богомилите те са с най-високи звания – Архиепископи на движението. Следващи в йерархията са Епископите – те са водачите и основателите на Богомилските църкви. Като степен те са Съвършени. По-натам идват Презвитерите, като степен те са Съвършени или Избрани, и са помощници на Епископите или Архиепископите. Следващите две степени са верни (верующи) и оглашени (послушници).

Боян Мага и Йеремия-Богомил са Архиепископи. Но Богомилското Учение има и още един Архиепископ – канонизираният за светец от църквата Гавриил Лесновски, известен в Богомилската история като Гомелил Кратовски. Той е бил един от седмината, които са дали началото на Богомилското движение: заедно с Боян, Йеремия, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец (седмият не е известен). В манастир Св. Параскева, на 13 април 928г., те се срещат с двама непознати сирийци, пред които полагат клетва и получават Богомилското Таро, легендата за Стефанит и Ихнилат, и Първообраза на Йоановото Евангелие

<img src="http://www.beinsadouno.com/images/articles/gavrail_lesnovski.jpg" style="float: left; margin: 0 7px 0 0;" />Гавриил е роден в село Осиче, Паланешко (днешна Македония), в богато и благородно семейство. Те са му осигурили добри условия да се изучи и още тогава проявил изключителни способности : „за малко време изучил “всичките писания” и то не само на един, а на много езици”.

По-късно става болярин и военноначалник при цар Симеон, и участва в множество битки и сражения: „И до блахерните самин е водил Симеонови пълчища. – И мил е кървави ръце в кладенеца на „Света Богородица Блахернска”¹.

За него са работили 14 Богомилски презвитери, които той е изпращал да проповядват в Македония. Ето и техните имена: Абимекез Кратовски, Бенедикт Солунски, Валентин Охридски, Диомид Призренски, Емануил Косовски, Зинобий Адрианаполски, Йезекил Прилепски, Хелиодор Търновски, Калистрат Преспански, Лаврентий Мъгленски, Максим Осоговски, Ориген Диленски, Панталеймон Власенски, Рафаил Кресненски.

През 938 г. Гавриил Лесновски се заселва в една пещера на Лисец планина, на север от Кратово, днешна Македония. Скоро след това пещерата, от място за усамотение, се превръща в средище на духовен живот: много послушници и монаси идват да работят, а хората са идвали на поклонение и за да чуят живата проповед на светеца.

Като цяло Богомилството се е развивало по този път: „...в усамотението на тия глухи гори народът слушаше мистичния глас на бледни схимници, думите звучаха дълбоко и тъмно, като от небето. Сякаш ангели и хора се приобщаваха с причастието на Вечната Истина.”²

Паисий пише за него „Свети Гавриил Лесновски, живял в Лесновската пустиня, в Щипската епархия, много години водел постнически и свет живот и се представил на бога.”³

Боян и Богомил също често са идвали в „лесовскоую гороу”. Там богомилските ученици за първи път чуват легендата за „Небесния меч”, който е бил предаван от ръка на ръка още от Вотан – Великия Посветен на Мексико, по време на величавото му индианско минало. И така бил даван още на седем избранници.

А под своето расо Гавриил е носил златен меч, обсипан с изумруди...

Според Николай Райнов, същия този меч сега се носи от „хиерофант в Малта.”

На 16 януари 969 г. св. Гаврил Лесновски умира в своя манастир. Но съдбата не го оставя сам и в този ден. При воина – светец са дошли много български войници, участвали в битката срещу коварния Никифор Фокас, предвождани от самия Боян – заместил страхливия цар Петър. Те молят св. Гавриил Лесновски за прошка, а червеното небе над Лисец планина буди в него спомен за много битки и кръв.

С очи, пълни с мълнии на страшно откровение, с тръпен и властен глас, той им говори :

„- Убили сте, мълвите! – Убили сте, - но вие сте избрани мълнии на страшния наказващ херувим: защото можеха и вас да убият! Убили сте, мълвите! Но Бог ви прости тогава още, кога презряхте смъртта и възлюбихте безсмъртието!...Аз виждам усмивката на Христа по вашите устни – и по смирения ви облик грее бялата чистота на Небесна Дева!

- О, смирени палемници! Бъдете благословени!”¹

И в сетния си час светецът помага – благословията му лекува разранените души на българските герои – бранещи народа си от коварна Византия.

„Бог ги бе простил: те видяха това.

Защото бе простил и своя воин : Свети Гавриила”¹

Радислав Кондаков

Боян Мага - Камерна пиеса Радислав Кондаков

Боян Мага - Камерна пиеса


Действащи лица : Боян Мага, цар Петър, царица Ирена, разказвач.

Действието се развива през 10 век (928г. се създава богомилството). Първата сцена е в двора на Магнаурската школа, а останалите са в Преслав.

Разказвач: Ще ви разкажа една история. Историята за един магьосник по тези земи. Наричали са го Боян Мага и е бил от знатен род – брат на царя. Княз Бенеамин се е казвал, син на цар Симеон, брат на цар Петър и Иван Рилски. Бенеамин е бил маг и водач на най-великото движение в тази изстрадала земя – богомилското. Но не за богомилите ще ви разказвам, нито за делото им. А за Боян и неговата история. Защото тази история се превърна в мит, митът в легенда, а легендата в приказка. Приказка за несподелена любов, мрак и проклятие, приказка за двама братя – слабия цар и могъщия маг.

В Магнаурската школа Боян се запознава с Мария – бъдещата царица Ирена, съпруга на цар Петър. Тя се влюбва в него, но той остава студен като камък.

Действие. На сцената са Боян и Ирена. Действието се развива в двора на Магнаурската школа, близо до каменните й колони.Ирена е дошла да види и прелъсти Боян.

Ирена: Княже! Сърцето ми по теб копнее и само теб търси. О, бих дала с опиване и чар душата си – такава, каквато никой още я не знае! И своята плът, която още не е разголвал мъж! Твоя съм, Бенеамине, изцяло твоя!

Боян: Какво говориш? Страст е помрачила твоя ум и плът е оковала сърцето ти. Замълчи и иди си! Недей пърли душата си на лъжовни пламъци – иди си!

Ирена: О, Бенеамине, така недей говори – рекох ти – сърцето ми по теб пламти! Не ме отхвърляй, Бенеамине, за теб е цялата ми красота. Не ме гони – за теб е създадена моята душа.

Боян (студено): Иди си! Ето таз колона (сочи една от колоните) от мен по-топла е и по-скоро би те обикнала, отколкото сърцето ми. Рекох – иди си!

Ирена: Ще си ида! Но не лъжовни са пламъците в душата ми вече – а пъклени! Пази се, Бенеамине, като от змия се пази!

Боян се прибира в покоите си.

Разказвач: Боян завършва Магнаурската школа и се връща в България. През 928г. се слага началото на Богомилското движение, а Ирена става съпруга на цар Петър и царица на България. Богомилите печелят все повече и повече поддържници – както сред народа, така и сред болярите. Ирена прокарва византийски интереси, а цар Петър е твърде слаб и мекушав, за да овладее ситуацията. Всичко ляга на плещите на Боян. Цар Петър е отчаян и моли брат си да вземе престола, а той самия да стане монах и отшелник. Те разговарят в покоите на царя.

Боян: Не ти е писано, брате мой, отшелник да станеш, ни – боговидец. Та, как мислиш ти – лесно ли е в пустинята? И как ще замениш дворец и разкош за пустош и лишения? Защото знайно е, че от всеки мъдър отшелник става цар – но от всеки цар светец не става!

Да знаеш, брате мой, че чужди хора ти мътят ума!

Петър: Не, Бенеамине – не е за мен царство и корона – ти не ме разбираш. Не за земно царство съм орисан, а Божиите селения да диря. Силен си, Бенеамине, силен и мъдър. Ти – роден си да управляваш! Да – силен в слово и мощен в мишци!

Боян: Не за пещера си роден ти, брате, ни за пустош. И не Бог, а друг зове те в пустинята.

Силен съм казваш, силен. Че пред народа сила ли е необходима, царю? Да не те кара някой лъвове и мечки бориш? Та ти си цар, а не джелатин. И слово казваш, силен съм в слово. Че някой да те кара, брате мой, тълпата в проповед да увличаш и народа със слово да увещаваш?

Петър: Не, Бенеамине, не! Казах ти вече, ти не ме разбираш – аз на Бога искам служба да служа.

Боян: Че тази служба малка ли е? Грижата за цяло царство ти е Бог възложил, а ти по пещери и дупки искаш да се криеш! Не бъди страхливец и на народа не изменяй – че кое е по-достойно от това на другите да служиш! Не слушай смутни гласове на презвитери и патриарси – те отдавна Бога са загърбили, сега и теб натам водят. Не, брате, не – царски жезъл се не хвърля!

Боян тръгва да си ходи, но в този момент влиза царица Ирена. Тя го поглежда с нескрита омраза, а Боян й отвръша със студен поглед. Те си кимат и Боян излиза.

Ирена: Що дири царю, този метежник в покоите ти? Та нима не знаеш, че зад гърба ти бунт той готви и тълпи и пълчища против теб наговаря? Против Византия е той, против. А ти знаеш, че този съюз държавата крепи и пази.

Петър: Що говориш ти, царице? Какъв метеж? Брат ми е Боян, и като от брат съвет и подкрепа аз потърсих. А де се ти, като нужда имам аз от помощ? И ти царица си – и ти царско бреме носиш. О, знам царице, знам. Всичко знам. Не ме мисли за сляп и глупав, виждам какво правиш ти. Мълва за сласт, позор и грях до ушите ми стига царице – ти опозори ме! А имаш дързостта и сметка да търсиш – какво прави родния ми брат в покоите!

Ирена : За друго бях дошла царю, за друго. И понеже важно е, аз клеветите и обидите ще подмина! Война се готви царю, война! Да! Никифор Фокас е подъл и зъл, да знаеш, ще нападне като хитра лисица – изневиделица. Но аз имам план, царю – знам че ти си кротък човек – не за бран и царство, а за расо и пустиня.

Цар Петър мълчи уплашено и има объркано изражение.

Ирена : Знам Петре, знам. Не заслужаваш ти в бран да погинеш – та би ли поискал Бог своите овце на заколение да праща? Не в битка и вопъл си орисан да умреш царю – а в святост и тишина. Прати Боян – нека той води войската – нека той срещу Фокас се изправи! Така и от двамата ще се оттървем – от размирник и от подлец ти България ще спасиш. И тогава царю ще можеш да се оттеглиш на Божия служба и ще оставиш царството в безопасност.

Петър (уплашен): Ирена! Какво говориш, Ирена? Ни бран, ни кръв ще има – ти сама казваш – Византия е наш съюзник, тя царството ни крепи!

Ирена : Беше царю, беше. Богомилите са виновни, опасно е тяхното движение – дори Византия уплашиха. И аз не мога да сторя нищо. Послушай ме, Петре – мъж си ми! Послушай ме! Прати Боян!

Петър: Как да го пратя, Ирена? Как? Че Боян слуша ли ме? Кажи ми, знаеш ли някой който на Боян е казал какво да прави?

Ирена (прекъсвайки Петър): Слушай царю, познавам аз Боян. О, познавам аз дълбините на душата му и лабиринта на мъдростта му повече от всеки друг! Слушай ме, царю – не е достойна за цар-отшелник бран! Не идеш ли ти да поведеш войската – ще видиш че Боян сам расо ще захвърли и бранниците ще поведе! Този дето против бран и смърт се бори – ще убива! Послушай ме царю – магът сам ще тръгне!

Петър и Ирена напускат сцената. На сцената излиза Боян облечен в черно покривало и започва да говори пред събраните богомили. Те са в подземно помещение, осветени от жълтия пламък на свещи.

Боян: Братя! Има ли по-силна любов от тази, да положиш душата си за свои и за чужди? За всички вас, братя мои, съм готов мъки и гибел да понеса – трънлив венец и кръстна смърт!

И затова ви повелявам – обичайте се един друг – защото любовта ще победи смъртта.

Но колко от вас могат да понесат позор, мъка и смърт? Нека всеки запита сърцето си докато е време : насаме да го запита : готов ли съм аз за Голгота?

Боян продължава на по-висок тон, гласът му трепне.

Боян: - Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа и Любовта нищо не е страшно!

Знайте и запомнете едно – само един Път има и само една врата! Следвайте Христа и не се бойте от смъртта – към Възкресение ви води Той!

Пожари ще има, братя, огън и клади навред! Пламък ще хапе тела и ще пърли кожа: и всичко ще превърне в сив дим. Безумна болка свестта ще отнема и ще я слее с горещината на огромна червена пещ!

Ще можете ли да понесете това, братя мои – да се наречете верни на Христа? Ще ви уплашат ли високите стълбове огън, пърлещи душите ви и стапящи сърцата ви?

Той чака своите верни – той ви чака там - пред вратите! Елате в радостта на Господаря си, елате на Божия пир: той ще ви нагости с Небесен хляб и Жива вода! И пред кроткия му взор кръщение ще приемат душите ви!

Запитайте се – ще понесете ли болката на пъкления огън, запитайте се!

Защото пред вратите стои Човек. Бос е той и на главата му венец от тръни се вижда, а по ръцете – кървави рани.

Помислете, братя мои и решете. И назад да отстъпите – Христос не ще ви погледна с упрек.

Царица Ирена в покоите си

Ирена : Много мъже ласките ми познаха, но един обикнах аз. Още като го зърнах – дългокос младеж, с черни, огнени очи – търсещи знанието на Магнаура. Тогава още го поисках. По цели нощи по него копнях и ласките му жадувах – а той разлистваше дебели книги, подвързани с кожа и законници четеше.

Очите ми не го изпускаха, сърцето ми не го оставяше – но той не ме погледна!

Копнеех да ми продумат тънките му и стегнати устни, дето веднъж се не засмяха. И водеше беседи с мъдреци и духовници – но на мен дума не продума!

Но умря великия цар Симеон, та трябваше Боян в Преслав да се върне – че на престола се възкачи брат му Петър. Слаб и мекушав е Петър, та трябваше да сложи Боян мантия на царски съветник. И далеч отиде, та аз по него залинях. И пращаше му писма старият Никита Странник, пратих му и аз – но на мен отговор не прати!

За него мислих и когато дойдоха пратениците на цар Петър – за невеста да ме искат.

О, Бояне – заради кого дойдох в Преслав – аз племенница на византийски василевс?

Нима Петър гиздавата ми знага последва?

Но веднъж в покоите ми не дойде.

Но и тук ме той отхвърли – по-студен и от каменен стълб. Аз няма да забравя студените слова : ”Иди си”!

Видя ме той в чара на голотата ми, но – отхвърли ме!

„Иди си!” – Така ми рече!

И оттогава го възневидях – огъня на неутолима страст той превърна в адски пламъци. И душата ми за мъст зажадня – не любов, а отмъщение търся сега!

Пожелах да видя убит този, който учеше другите да не убиват.

И война ще разпаля между Преслав и Византия, а Боян сам ще влезе в капана. Ще падне в бран този, който мир проповядва!

Но, убива ли се маг без вълшебство?

Ще смогнат ли човешки оръжия божествена броня да пробият?

Знайте : ромейката неотмъстена няма да издъхне!

Помолих пъклени духове за помощ. От Сирия черни магове призовах – маг да убият.

Сега тръпне в очакване сърцето ми, да види гибелта на този, който в него огън запали и с хлад и презрение рани го.

И черна ще е мъстта ми, по-страшна от тази на древни богове – заради един на цял народ ще отмъстя! И виждам го вече : мъртъв и кървав! Ето – победна императорска колесница ще влачи мъртвото тяло на български маг!

И война и мор ще докарам на България, а за мир бях дошла – защото името ми е Ирена!

Ирена напуска сцената и излиза разказвачът.

Разказвач:

Война започна – страшна, люта и кървава. Никифор Фокас поведе безбройни пълчища срещу България – бойни колесници и огнени кораби, бесни конници и безчетна пехота. И затрепери земята под мощния тропот на едри коне и анатолски бикове, целите бронирани с желязо и мед.

Но цар Петър не ги посрещна с войската и се укри в дълбоки покои. И слух тръгна навред, че сам Боян ще смени расо с ризница и бранници ще поведе. И верно бе – поведе магът войската срещу покорителя на арабите – страшния Никифор Фокас. Но не се сбъдна съкровената мечта на Ирина и Византия – Боян се върна победител.

Разказвачът излиза. Боян е стаята си, а Петър идва при него.

Петър: Що да правя, Бенеамине – кажи ми: що да сторя? Ти виждаш – срам и болка се борят за душата ми, а двореца – дом на позор е станал. Ирена – опозори брат ти! В чужди обятия ласки дири и в чужди очи – страст.

Боян: Тежи ти, брате мой, знам. И на мен ми тежи. Но кажи ми едно – ти защо я напусна? Сам я тласна към сласт и разврат. Сам в бездната на страстта я потопи, защото страст не даде. Виждам, омърсено е царското ложе. Знам, като океан е дълбока сластта й, и неугасими са пожарите на страстта: ти не можеш ги угаси.

Но защо, защо я отхвърли брате мой?

Петър: Но що да правя, брате мой, що да правя?

Боян: Знам аз що да правиш, и ще ти кажа : трябва при нея да се върнеш! И тя ще те прегърне! Послушай ме – при нея се върни!

Петър (с наведена глава) : Не мога Бенеамине, не мога...

Боян: Ще ти кажа – щом питаш: ще ти кажа! Ти внесе отровата на Византия у нас, а сега гръб и обръщаш, та двойно по-опасна я правиш. Царю, ти за народа веднъж ли не помисли? Добре угаждаш на духовници, боляри и дворец. И от страх правиш го – разбирам. Но кажи ми, от гнева на тълпата не те ли е страх? Че колцина са болярите и колко тези без хляб и подслон? Знай, като бурно море ще отнесе гневът народен лодката на дворцовия ти покой.

Освободи народа, царю, пусни робите: знай че срещу теб тръгнат ли тълпите, то болярите които пазиш – теб няма да опазят! Защото дето има роби, там има и метеж.

Петър (скръбно и горчиво) : Че мои ли са робите, та да ги пускам? И кой ще оре и сее земята? Не мога Бенеамине, тежи ми. Не мога.

Боян : Тежи ли? Така! А на мен не тежи ли? Ти свали от плещите си грижата за царство и де отиде тя? При мен! Та, кое ти тежи?

Петър: Как кое, Бенеамине? На брат така говори ли се? Царицата ме опозори и посрами, народът бунт и метеж готви. А Византия дебне всеки сгоден момент да нахлуе.

Боян : Тъй, тъй. А я аз да те питам – ти царицата, народа и Византия днес за първи път ли виждаш? Че от колко време с тях живееш? Брате, ти по-добре от мен ги знаеш! За сетен път ти казвам : за царицата обятията си разтвори, а на робите свободата дай!

Петър (избягва погледа на Боян, после свежда глава).

Боян (повишава глас): Страх ли те е? Уплаши ли се? Да, имаш право – властници и боляри не ще пуснат своите роби и срещу теб ще се обърнат. Така е. Но ти ме пита що да правиш? И ето – аз ти казах. Страх те е. От мен само сурови съвети съвети ще чуеш – защото една е истината. Но не това търсят ушите ти – защо ме питаш тогава?

Върви си : не са за теб моите съвети!

Цар Петър тръгва да си ходи с разбито сърце, наведена глава и люшкаща се походка. Пред вратата се сгромолясва на пода.

Боян и Петър напускат сцената.

Нова сцена : Ирена е на смъртно ложе, до нея е цар Петър.

Петър (просълзен): О, Ирена, Ирена...

Ирена (не го поглежда, казва тихо и немощно): Бенеамине, де си...? Де този, комуто на вечна любов и вражда се обрекох?

Петър: Ирена, аз съм тук! Искаш ли да видиш децата, кажи?

Ирена (продължава да не го поглежда и да не му обръща внимание; леко повишава глас) : О, какво ли не сторих да те погубя, Бенеамине – какво ли не обещах? Изпратих ти страшна пепелянка в каменнно сандъче – и всеки маг знае- това е знак за вечна омраза и вражда!

Но не с омраза ми отвърна ти и прати ми – орлови крила!

Бенеамине, война между Преслав и Византия подбудих – тебе да убия : но ти се върна победител.

Зли магове призовах – тебе, гордия орел да надвият : но никой не успя!

Но Бенеамине, никой не разбра моята тайна повеля – и успях да те затворя в тъмните подземияа на Византия.

И аз нензам - жив ли си или от джелати убит! – О незнам – а – умирам.

Кажи ми – отмъстена ли умирам?

Сбогом Бенеамине, ще те чакам в ада!

Ирена умира.

Цар Петър я хваща за ръцете и свежда глава към нея. Разридава се. После се изправя, пуска я, прави крачка напред и казва:

Петър: Умря! Горестно и болно е сърцето ми – заради мен млада жена погина в разпътство! Сласт и грях бе обичта ми към нея – но сласт и страст и не дадох! О знам, аз не я любих - и блудство бе брака ми. Но страст да й бях дал – не би тръгнала в несръчни боляри страст да дири!

Цар Петър присяда изнемощял и отчаян.

Дотегна ми от скодоумци и празноглавци – имам нужда от братска ръка и правдива реч.

Но – във Византия е Боян, и сам съм аз.

Нова сцена, на сцената е само разказвача.

Разказвач:

В тъмна и мрачна нощ, етиопците-джелати на император Иоан Цимисх убиват Боян Мага – удушават го в подземните тъмници на двореца му.

В Преслав горят клади – България изгаря богомилите. Но те не изчезват, а осветяват цяла западна Европа. Така България, обезглавена духовно отива към петвековно робство, а Европа – към Ренесанс и разцвет.

Радислав Кондаков

Симеон Антипа и неговата историческа мисия Радислав Кондаков

"И некой от бъдещите ще върви върху

руините и ще дири скъпи съкровища."¹

Симеон Антипа е богомилски водач и епископ, и една от най-интересните личности в нашата духовна и културна история. Той е сред седмината, които присъстват на една важна среща в църквата Св. Параскева, сградата на коятo не съществува вече. Датата е 13 април 928 г., а събранието е с участието на двама непознати и тайнствени сирийци. Може да се каже, че с това събитие се слага началото на богомилското движение и учението за Милостта Божия.

Симеон Антипа е бил известен като изключителен иконописец и миниатюрист, като дълго време е изучавал това изкуство в Атина, Византия, Флоренция и Венеция.

Един от най-активните епископи на богомилството, Симеон е работил предимно на територията на Полша, с център на дейността си в днешен Краков. Той постоянно е обикалял градовете, които днес наричаме Рига, Варшава и Виена, като поставя 35 презвитери да ръководят „верните” богомили и „слушателите” по тези места .

Но това, с което е най-характерно делото на Епископ Симеон, е историчността и книжовността. Той като че ли единствен от богомилите е държал да се гледа на ставащите събития и от дистанцията на времето, и да се остави писмена следа за бъдещите поколения. По тази причина е изисквал от богомилските църкви да се съхраняват творенията на апостолите и да им се изготвят точни преписи. Може да се каже, че именно на тази негова дейност ние дължим всичко, което е стигнало до нас за Учението на богомилитe – по-голямата част от свещените книги, които се пазят в Малта са негови, или копия, изготвени от него. Въпреки че заедно с други свещени книги те са пазени строго в подземията на Малтийската библиотека, писателят Николай Райнов успява да получи достъп до тях и да ги опише в свой, неиздаден труд¹.

Някои от тях са, например - 18-те легенди от Боян Мага, точно копие на изгорения оригинал; „Стефанит и Ихнилат” – която може да бъде наречена „богомилското Евангелие”, с коментари от Симеон Антипа; тайното Йоаново евангелие, също с негови коментари; 12 книги за „Брака” от Богомил, както и много рисунки и художествени образи.

Симеон Антипа е автор на единствената книга за богомилската история, наречена „История на Милостта Божия” и обхващаща периода 928 – 960г. Тя е голям формат, около 270 страници и вътре има сведения за самото учение, учениците и тяхното дело, събитията и нещо много важно - вътрешната им връзка.

Епископ Симеон се е опитал да систематизира и представи цялото Богомилско предание в книгата си „Теория на Милостта Божия”, която включва мистериите, ритуалите и магичните догми на ранното Богомилство.

Други книги от богомилския апостол, които са запазени в Малта, са например "Книга на Пророчествата" – тайна версия на библейските пророчества и "Ледни Дихания" – магически заклинания и ритуал.

Тези, както и много други книги, служат като основа и безценен извор за богомилските креации в Европа – катари, албигойци, розенкройцери, патарени... А знаем, че в люлката на именно тези учения се заражда Европейският Ренесанс.

Изводът, че ролята на Симеон Антипа в европейската история е огромна се налага съвсем естествено – както казва Николай Райнов : „Защото онова, което той скицира като деяние и подвиг на първите 32 години, разрастна и храни народите цели четиристотин години.”¹

По инциатива на Симеон и Петър Осоговец (друг богомилски епископ) руснаците приемат християнството. Това става по времето на византийския император Константин, който изцяло подкрепя и закриля богомилите. Предоставил управлението на жена си Елена и министрите, императорът се занимава главно с проповеди, изкуство и книжовни занятия. Самият той става кръстник на руската княгиня-регентка Олга, която приема християнството във Византия през 956г. Това позволява на богомилите да започнат работа в руските владения, преди официалната църква да сложи ръка върху духовния живот на тези области.

Но минава времето на император Константин VII Багренородни.

Когато започват гоненията, кладите и убийствата, един по един богомилските епископи и архиепископи заплащат с живота си за това, че са дръзнали да разкрият на хората истинското Христово Учение. Епископ Симеон е последният останал жив от водачите на движението, когато е заловен и затворен в църквата Св. Параскева. Там той е измъчван и изтезаван повече от година – знаейки кой е, мъчителите са искали да се доберат до богомилските книги. Той е бил поставян върху горещи въглища, наливали са разтопено олово в носа му, а накрая са отрязали и езика му. Дори самият патриарх Дамян е отвратен и ужасен от зверските мъчения.

Но богомилският мъченик отказва да предаде книгите и своето Учение.

Епископ Симеон Антипа е изгорен на 17 ноември 972 г. – на същото място, където преди това е бил изгорен Архиепископ Богомил.

За нас остава скромния дял да почетем живота и делото на този, който ни дари скъпия спомен за един духовен подвиг :

"Аз искам да запазя като скъп спомен на поколенията онова, което извършиха някои; аз искам да дам назидание там, дето смътната памет ще си спомни само метеж и позорно деяние; когато говорят: те бяха съблазнители и духовни лихсимци; аз искам младите да дадат правдивия ответ: Ние знаем какви бяха те - ние знаем за какво умряха!"¹

Радислав Кондаков

Петър Осоговец – необикновената история на един богомилски водач Радислав Кондаков

“...Наведен над широкия пергамент в ъгъла,

озаряван от жълтия светлик на свещта,

слепена за глечта на окълцана паничка,

Петър Осоговец пишеше своята голяма книга

за звездите и за съдбата на народите...”¹

Петър Осоговски e Доростолски епископ, неговата църква е била в днешна Силистра.

Той е един от богомилските водачи със степен съвършени. Йерархично е епископ и отговаря за своята църква – с нейните презвитери, верни и оглашени. Над епископите в богомилската йерархия са били тримата Архиепископи: Боян, Богомил и Гавриил Лесновски – с водач Боян.

Петър Осоговски, както и почти всички богомилски водачи, обикаля и пътува много - Северна и Източна България, в земите на сегашна Румъния, до самите Карпати, както и в Западна Русия.

Основава църквата в Доростол където, година след встъпването си, става епископ. Основава също в Рига, Севастопол, Краков, Виена и Варшава, като в Краков, Виена и Рига е работил заедно с Епископ Симеон Антипа.

Петър Осоговски проповядва явно по улици, площади, църкви, събрания и е принуден да понася презрението и смеха на тълпата, упреци, груби обиди и мъки. Често е бил затварян и изтезаван, особено в Севастопол и Рига.

Той е бил типичен човек от народа, с искрен и жив темперамент, правдив и рязък. Петър Осоговски е бил женен и е имал две деца, но заради делото той ги е оставил. Тогава Боян увещава един стар дворянин да прибере жена му и децата му в Преслав и да се грижи за тях.

Хората са го имали за магьосник и знахар, и често са идвали при него за помощ.

Макар и писането да не е било неговата сила, Петър Осоговски е оставил две големи книги, които в момента се пазят в библиотеката в Малта, и говорят за неговия начин на мислене: оригинален и непосредствен. Според Николай Райнов едната има 384 листа и е малък, грубо обработен пергамент - “кафяв с жилки”. Тя се нарича “Деномесечен Указател” и съдържа в себе си най-много от Богомилската Астрология.

В книгата, ден по ден се проследява цялата година: “с Кръговрата на Слънцето, шестте планети, Северната Колесница, Петела (Орион), Двете Рала (Андромеда и Касиопея), Кадилницата (Лебедовия Кръст), Птицата на Бога (Скорпион), Трапезата на влъхвите (Северната Корона), Соломея (Волопас), Млечният път и Старците (Северната Змия)”.

Там има оригинални легенди, даващи съвсем ново разбиране на Звездните Митове.

Но пътя към богоподобието не е лек - пред нас имаме един живот изпълнен с драматични обрати и събития – през страшните бездни на греха и насладата, до строгата сила на духа.

Още от малък Петър Осоговец има силни лечителски и ясновидски дарби, и с тях помага на много хора. Запален ловец, той попада една бурна нощ в кулите на болярина Пресиам – един от старите вождове на цар Симеон. Пресиам, обичащ ловците и самотен старец, го посреща радушно – той не слиза често в столицата, защото не харесва мекушавия цар Петър. Но Пресиам има красива и очарователна дъщеря, и младия и буен Петър се влюбва в нея – силно и страстно.

Но майка й – хубава и развратна ромейка също пожелава младия маг. Сърцето му е разкъсано от пагубната страст на тези две жени и отровата на силна наслада е плъзнала в душата му – Петър Осоговец води тежката битка със самия себе си. В трескавото му въображение се преплитат образите на тези две жени, а ежедневните му срещи с тях стават необходимост. Когато една вечер, в страстно безумие му се нахвърлят и двете едновременно, той се сепва и иска да се освободи от тях.

И ги отблъсква.

Но те не искат да го пуснат и настава борба: Петър вади стария си ловджийски нож. Когато напуска покоите им, те лежат мъртви и кървави – две блудници: дъщеря и майка.

Петър е съкрушен, духът му е сломен, а душата му опустошена.

Той напуска България и се запътва към далечни земи. Две могъщи сили се борят за душата му – лепкавата тъмнина на греха и светлите пориви на духа. Петър помни словата на княз Боян и свещеник Йеремия (Богомил), в паметта му изникват разговорите с Никита Странник и Василий Византиец, но сега те звучат някак далечни.

Страшна е болката в душата му и той отчаяно търси лек, бягайки от себе си.

Една необикновена случка му помага: в далечна Сирия той чува за Пещерата на прокажения, и че там живее най-нещастния човек на земята. Петър Осоговец тръгва да търси този, който трябва да е по-злочест и от него.

Намирайки пещерата, той пада и се наранява сериозно и по-всичко изглеждало, че краят е близо.

Тогава чува глас от Небесата – Дух Божий се вселява в него и го напътства – така той намира прокажения – могъщ черен маг от Масър. Наказан за злоупотребата със съкровени и могъщи сили, покосен от страшна болест, от него бягат не само всички смъртни, а и самата смърт. По заръка свише, Петър му помага да умре, а благодарния нещастник му дава в замяна огромен пръстен с изумруд - пръстен, обладаващ магична сила.

Петър Осоговец се връща в България, за да започне своята апостолска работа, като епископ на учението за Милостта Божия.

Когато византийския император Никифор Фокас подкупва княз Светослав да нападне и разграби България, Петър Осоговец се намира в Преславец – тогава голям български град на Дунава.

Бързо, предвожданите от Светослав таври и херсонци навлизат в България, като опожаряват и ограбват всичко по пътя си, и зверски убиват всеки, който им се изпречи. Преславец е почти обезлюден – там са останали само старците, както и епископ Петър Осоговец, заедно с 200 свои презвитери и верни – останалите хора са избягали. Ожесточени от липсата на плячка, варварите избиват останалите в града клетници пред обезлюдените къщи.

В нощта на техния пир, в двора на църквата „Св. Йоан Богослов”, богомилският епископ говори на своите, а словото му е изпълнено с духовна сила и огън. Изпълнени с Христово присъствие, апостолите на Милостта Божия отиват директно при княз Светослав и сепват кръвожадните варвари насред безумното им пиршество. Отначало, невярващи на очите и ушите си, скоро таврите и херсонците завързват богомилите и запалват огнен кръг около тях, а Петър Осоговец нарича Светослав варварин.

Той е влачен до смърт от кон и след това хвърлен в огъня при вече мъртвите си верни.

А херсонският войвода, взел от ръката му големия изумруден пръстен, пада в краката на Светослав, покосен от проказа...

Разтърсен от смелостта и дързостта на тези бледни монаси, уплашен от магьосническата мощ на епископа, княз Светослав гледа втренчено пламъците, които сякаш стигат до самите звезди.

„... а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде.

Защото – гаснят звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...”¹

Радислав Кондаков

Използвана литература :

1. Райнов, Николай. „Книга за царете”, Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г.

2. Райнов, Николай. „Богомилство и Богомили”, неиздаден труд

Богомилите и „Стефанит и Ихнилат” Радислав Кондаков

Богомилите и „Стефанит и Ихнилат”

Историята счита, че „Стефанит и Ихнилат” е преведена на български през 13 век, на база на гръцкия вариант, който пък е бил поръчан от император Алексей I Комнин през 80-те години на 11 век. Книгата е също така една от свещените за богомилското учение.

Липсват данни дали богомилите са направили по-ранен превод на преданията, но те са ползвали това, което получават през 928г. от двамата непознати сирийци, при основаване на движението в манастира св. Параскева.

Няма как да сме сигурни дали това е вариантът, известен като „Калила и Димна”, който и до днес се приема за едно от най-забележителните произведения на арабската средновековна литература. Най-вероятно не е, но определено трябва да се отбележи, че именно „Калила и Димна” е използвана от византиеца Симеон Сит, за да се появи на бял свят „Стефанит и Ихнилат” на гръцки, който, както стана ясно по-горе, е родителят на българската версия.

Ако направим крачка назад, ще разберем, че благодарение на един сириец – несторианин, известен като християнският свещеник Буд, около 570г. вече има превод на старосирийски, който е в десет части и се счита за изключително близък до санскритския оригинал. А в случая, под названието „санскритски оригинал” са скрити версиите на загубения първоизточник – „Панчатантра”.

В този ход на мисли е съвсем възможно копието на двамата странници от Изток в Св. Параскева да има съдържание близко до това, което е изписало перото на преподобния Буд.

Но в крайна сметка, от двете версии, ще изберем трета. Според един от най-големите изследователи на богомилите, проф. Николай Райнов, те получават различен вариант на легендата, и в случая е най-удачно е да прочетем самия Райнов:

В богомилската легенда “Стефанит и Ихнилат”, където Бикът /Земята/ и Лъвът /Огънят/, символизиращи Двата полюса на Мировата Змия, водят беседа, се казва:

“… Да, ти ще влезеш. В най-съкровеното ще влезеш ти: но – дали Езикът ти носи язвите на света, дали Бедрата ти знаят проказата на чуждия грях, дали Шията ти усеща студеното острие на ножа, който виси над човешката престъпност? И ти намажи с Елей рогата си; на бедрата ти ще сложат подпоясник от бодлива Папрат; на гърлото ти – верига от Скорпии, на твоето виме – венец от Змии…И започни навлизането в Долината на страха, догдето твоята желязна подкова стане Змия, гвоздеите – Язви, юздата – Жило, поводът – съскащ разцепен Язик, хомотът – паст на гладен Лъв…И започни навлизането, за да спреш в часа, когато заговори Вселената, когато цялата Вселена заговори, че е тъмно, че е много тъмно на Земята, на Небето, в Бездните и в поднебесните Щерни…И тогава започни да се отдалечаваш…!”

„…Според “Стефанит и Ихнилат”, Седем Царя търсят любовта на Балкиза, а Соломон е осмият. Но деветият цар само ще я овладее – неговото име е Горатремас и числовното му значение е десетка – числото на Осъществено Творческо Слово, отдето ясно личи, че Балкиза е съпругата на Възкръсналия Христа, Суламит – по египетската традиция. Защото : 3+70+100+1+300+100+5+40+1+200=320=10, а десетката е ключът на Великото Дело във Вселената…”

И нещо много любопитно, а именно данни за книга с коментари за „Стефанит Ихнилат”, написана от Боян Мага и озаглавена по същия начин:

„…Освен това, тъкмо тогава Боян написал бележитите “Предания за Стефанит и Ихнилат”, които са най- добрият и най-дълбокият коментар за легендата под същото име, 12 книги, 800 листа, диктувани на четиримата ученика: Симеон Антипа, Никита Странник, Василий Византиец и Хамерун Добровницки. Книгата е писана пет месеца. Подвързана с кожа от девствен бик, окована в злато, украсена със седем скъпи камъка, тази книга сега краси един олтар в Малта, в залата на посветените…”

В заключение и за сравнение, ще се върнем на българския превод на „Стефанит и Ихнилат”, който, макар и различен от варианта, ползван от богомилите, неизбежно е роднина на индийския сборник „Панчатантра”.

Повестта е изградена от отделни фолклорни разкази за животни, които, макар и незабележимо, са споени в едно цяло. Те биха изглеждали твърде наивни пред критическия съвременен взор, но не трябва да забравяме, че именно чрез универсалния образен език на приказките и притчите, мъдреците и посветените от различни епохи за завещавали посланията си на човечеството.

Ето и цитати от старобългарската версия, в превод на Светлина Николова:

„Заедно с другите животни там се намирали и два звяра: единият наричан Стефанит, а пък другият – Ихнилат. Те се различавали помежду си. И двамата били мъдри, обаче Ихнилат бил някак си лукав по душа и умеел да постъпва така, че да постига целта си.

…

Майката на лъва рекла: „Чух от един, който заслужава доверие, че Ихнилат е оклеветил пред вола поради завист.” А лъвът попитал: „ Кой е този, който ти каза?” Тя отговорила: „Трябва да се запазват тайните на онези, които обичаме, защото който не пази тайна, безчести своята съвест и посрамва доверието.”

Това е „Стефанит и Ихнилат” – между добродетелта и безчестието.

Радислав Кондаков

Използвана литература:

1. Светлина Николова – съставителство, предговор, новобългарски превод и коментар; „Стефанит и Ихнилат” – „Видения из древна България”; Издателство ИК “Гал-Ико”

2. Райнов, Николай; „Богомилство и богомили”, неиздаден труд

Боян Мага - Водачът Радислав Кондаков

Един от синовете на цар Симеон, княз Бенеамин, е истинският водач на богомилите, а добилият най-голяма популярност сред тях, Йеремия-Богомил, или, както най-често е наричан, поп Богомил, е дясната ръка на митичния княз.

Кой е Бенеамин? И защо е известен като Боян Мага?

Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян с чин Архиепископ на движението. Освен него Архиепископи и негови помощници са били Богомил и Гавриил Лесновски. По-нататък структурата се разклонява в епископи, презвитери - още известни като съвършени, и избрани, и завършва с верюущи и оглашени. Съвършените са минавали посвещения и изпити, свидетелстващи за духовна степен и знания, а някои от тях са заемали длъжността епископи и са управлявали богомилските църкви.

Архиепископ Боян се явява една от най-влиятелните и значими фигури за българската, и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното значение на богомилството и неговите креации (катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя, и т.н.) за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието.

В основата на Богомилството, седи познаването на природните сили, законите, които ги движат, както и тяхното приложение в помощ на хората.

Именно учен и посветен в тайните е бил Боян Магесника.

Знанията на младия Бенеамин наистина са впечатляващи и това се вижда още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява световните научни богатства. Но свръхчовешките му способности будят едновременно страх и неразбиране в един от учителите му в Константиниопол – философът и литератор Николай Мистик, един от главните възпитатели в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята.

Но тайнствената сила на Боян не поразява само човека на мисълта – Николай Мистик. Младата Мария, внучка на императора Роман Лакапин, се влюбва безнадежно в потайния български княз. Тя е същата Мария, която по-късно ще се появи на историческия хоризонт, като българската царица Ирена и съпруга на цар Петър. Но Бенеамин я отблъсква, сърцето му остава ледено, а любовта й – несподелена.

За семейството на Боян Мага сме чели немалко в учебниците по история: цар Симеон е негов баща, слабият цар Петър му е брат, а обичаният от всички българи светец – Иван Рилски е също негов роден брат. Встрани от славата остават четвъртият му брат – Михаил и сестра му – Зоя.

С нежелание, едва 20 годишен, мекушавият Петър сяда на българския престол и поема управлението на страната. За скрепване на връзката с Византия, Петър се жени за Мария, която приема името Ирена – символ на мира между България и Византия.

През зимата на 927 г., няколко месеца след смъртта на баща си, седемнадесетгодишният Боян се завръща в Преслав като съветник на новия цар. Животът му бързо се потапя в блатото на дворцовите интриги, измами и хитрости, подклаждани най-вече от царица Ирена, чиято любов към него изобщо не е угаснала.

Още докато е бил в Магнаурската школа, Николай Мистик забелязва, как младият му ученик най-редовно се вижда с двама странници, с вид на сирийци. Това прави впечатление на византиеца, който се усъмнява, че младият българин крои нещо против Империята.

Но срещите нямали нищо общо с Византия.

Същите загадъчни сирийци идват в България през 928г. и се събират с Боян, Богомил, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец и Гавриил Лесновски в подземната зала на манастира «Света Параскева». Тази среща дава началото на Богомилството, а по това време Боян е само на 18 години.

От двамата Бенеамин получава Богомилското Таро, както и свещени за Богомилите книги - легендата за Стефанит и Ихнилат и Първообраза на Йоановото Евангелие.

Скоро след това, Боян изпраща първите апостоли на учението да проповядват и да основават църкви. Венеция, Рига, Краков, Кьолн, Мадрид, Флоренция, Неапол. Франция, Русия, Полша, Кипър – цяла Европа. В България все повече хора приемат идеите на богомилите – от обикновените селяни до комитопули и златни боляри. Името на Боян чертае дълбока следа в съзнанието на хората. За това говори както факта, че в нашия фолклор са запазени много легенди за него – Боян Магесника, Песоглавеца и т.н., така и многото произведения на различни български писатели – Николай Райнов, Юрий Венелин, Александър Тодоров, Васил Пундев, Георги Константинов, Цветан Минков, Петър Карапетров, д-р Найден Шейтанов и др.

Богомили стават дори и половината църковни служители, въпреки факта, че движението много остро и открито критикува институцията и нейните методи на работа.

За сърдечния прием от народа, много е допринесъл фактът, че те усърдно са помагали на хората – познавали са действието на билките, методите на природното лечение, а според Петър Димков – и ирисодиагностиката.

Разбира се, това влияние никак не се харесвало на домогналата се до власт, провизантийска църква, отдадена на разкош и разгулен живот. Около цар Петър са се навъртали най-вече двама от църковниците - презвитер Козма и патриарх Данаил. Много различни – ученолюбивият и ревностен Козма и користолюбивият и разпуснат Данаил са обединени от едно – омразата си към богомилите. Всички знаем какви са съчиненията на презвитера относно богомилите.

Княз Бенеамин, разбира се, никак не обича свещеник Козма:

- Недей хули, като не знаеш! Ти видял ли си богомил в лицето? И чул ли си от богомил слова? Защо ги хулиш? Не спирай се на чужд кръстопът! Не се мъчи да преградиш леглото на кипнала река: - и тебе ще отвлече – и много като тебе!*

Но честите разговори на царя с двамата черноризци имали и друг ефект – Петър съвсем намразил престола и обикнал расото. По цели нощи мечтаел за отшелнически живот, бленувал духовни санове и висини. Като крачка към „светостта”, той предлага на Боян да стане цар на България.

Князът решително и с раздразнение отказва. Осъзнаващ мисията си, Мага не иска да я застраши с грижа за „земно царство”.

” - Метеж! Тази дума от години чувам да се разнася из дворец, палати и покои. От размътване мътните души се боят. Царю, ти бягаш и оставяш народа на чакали и стръвни кучета, за да дириш спасение за своята малка душа. Патриарх Даниил, скверна е пътеката ти, отче, недей сквернослови. Кръвта на седемнадесет светии тежи, като страшно бреме на твоята скъдна съвест - през позори, безчинства и съсипии ще те изведе позорът на твоето деяние; ти Бога поруга - и поругание е твоята участ. Една нещастна царица внесе безчинство в Преслав - и вие я приехте! Защо я гоните сега? Оставете я да умре спокойно. Не смущавайте дните й със своя и нейния позор. Жена не е съсипвала народа досега, не може и да съсипе. Вие доведохте божията казън над тия черни покои и мръсни дворци. Царю, не бягай! Аз няма да оставя подъл византиец да властва в Преслав. Ако Сурсубул иска корона, да не я предлага на мене: той два пъти метеж разпалва до днес - по цели дни метежници из царството гони, за да ги убива и да мие ръцете си с кръвта на мъченици. Над пропасти виси народът, и врагове вътре, и врагове вън! Врагове в душите ви са влезли - ето тоде иде метеж подир метеж! Скрити лъжи се трупаха в позорни крепости около вас. Мрежи от престъпления надвиснаха и сплетоха дворец и църква. Вие убивате и мъчите, за да убиете мъченията на съвестта. Оставете! Спрете, казвам ви! Нека спи народът тежкия кошмар на коварната управа, нека сънуват болярите сластни сънища - умира Мария, агония години ще виси над двор и държава, България ще погине!…Ти каза, Царю :”Ти ще разбереш, Бояне!” - Аз разбрах. Аз отдавна съм разбрал. “**

Царуването на Петър е наистина пагубно – народът изнемогва от тежките данъци за държава и църква, Византия е пуснала отровните си пипала из целия двор и го е оплела в гъстата паяжина на интригите си.

Налага се дори Боян лично да поведе войската, след като мекушавият му брат се огъва и отказва да тръгне начело на бранниците.

Ирония на съдбата или дълг, който трябва да се изпълни: вегетарианец, който не би посегнал и на агне – тръгва на война.

Когато Бенеамин е на едно от дългите си пътувания по богомилските центрове извън страната, се слага началото на едно от най-страшните и срамни събития, случили се по нашите земи. Бързо са заловени и затворени много богомили, хванати са и повечето от водачите. Мъчения, изтезания и смърт изпълват мрачните подземия - мнозина са вече мъртви преди Боян да успее да се върне.

Гневът на Мага е страшен. Годината е 933 - 17 от най-видните водачи са умъртвени в студените тъмници на Преслав, подложени на неописуеми мъчения - избождане на очи, горене с нажежени щипци, мрежи от разпалени гвоздеи по гърба и гърдите, оковаване в нагорещени железни дъски, рязане с ренде, наливане на разтопен метал в ушите, изваждене на нокти с клещи … Списъкът е дълъг и ужасяващ.

Накрая е заловен и Богомил.

Завърнал се от дългата обиколка из Кипър, Малта, Краков и Рига, Боян нахлува в двореца:

“- Умреха ли вече? - един страшен глас бе попитал.

- Умреха, княже!

- На късове ще бъдеш късан и мръсни кучета ще нахраниш с телото си за това! Пусни презвитер Йеремия!

- Но…

- Аз искам!”

Богомил бе пуснат.*

Надарен ясновидец, Боян е знаел съдбата си, както и на духовните му братя, и неведнъж е говорил пред богомилите за идващите събития.

„- А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат?”*

Неизбежното се случва в една бурна февруарска през 970 г. във Византия. Въпреки, че изпратените в покоите на императора двама монаси отказват да го убият, земният път на Боян Мага е прекъснат с копринено въже, от ръцете на наемник - нубиец.

Княз Бенеамин не е безкръвен и блед светец, едностранчив иконописан образ на аскет. И словата, и действията му са изпълнение с интензивна, могъща сила и далеч изпреварила времето си мъдрост.

Водачът на светло и дълбоко учение, родено в България и запалило факела на Европа, заслужава признание поне в родината си.

Водачът на безкористно и хуманистично движение, възстанало срещу светската и духовна власт, опорочена от своите собствени представители, гонено и унищожено и от двете - заслужава поне да бъде помнен.

Радислав Кондаков

* Николай Райнов, „Цар Петър” от „Книга за Царете”, издателство Стоян Атанасов, София, 1918г.

** Николай Райнов, „Богомилство и богомили”, неиздаден труд

Света Теодора – пътят на една блудница Радислав Кондаков

Това е историята на една жена, която можем да наречем убийца, блудница, царица и светица – една жена, за която знаем малко.

Може да се каже, че животът на Теодора е летопис на една раздрана от греха душа, вкусила от всичко, което света може да й предложи, за да се върне към това, за което винаги е жадувала.

Родената в дома на пристанищен кръчмар Анастасия пие с пълни шепи от разкоша на византийския двор като царица Теофана, но намира гибелта си на големия площад в Преслав и бива наречена Теодора. Съпругата на император Никофор Фокас се е славела с поразителна красота и не случайно е била наричана “втора Елена”. Всъщност младата търговка на вина се възкачва на престола преди Никифор, като съпруга на император Роман II Лакапин. Страстно влюбена във Фокас, коварна и властолюбива, тя отравя Роман и след смъртта му става регентка. Самият Никифор е талантлив пълководец, ползващ се с подкрепата на войниците си, и лесно се справя с последната останала пречка към двореца на Порфирородните – стария му враг, патриция Йосиф Вринг.

Съвсем скоро след това Никифор Фокас се жени за Теофана и е коронясан за император. Той назначава за началник на флотата последния останал жив богомил във византийския двор – Никита Странник. Воин и черноризец по душа, новият император рядко и сдържано дарява огнената си съпруга с ласка, и се отдава най-вече на молитви и пост. И никак не е чудно, че скоро тъмната кожа и гъстите черни коси на един от неговите пълководци – арменеца Йоан Цимисхий й напомнят за бурната наслада на нощта.Така Теофана е отново заслепена от безумна любов. С добре премерени ходове, Йоан запленява сърцето й, и тя не разбира истинските му мотиви – жажда за мъст и власт. В това време, Никифор Фокас, вече предупреден от незнаен монах за скорошната си смърт, панически строи бойни кули и се огражда с тежка стража. Той прокужда Йоан Цимисхий от двореца и го командирова в далечните азиатски провинции на империята. Но страстта на царицата към снажния арменец се усилва още, и тя ходатайства за връщането на Цимисхий.

Императорът подозира, че се готви заговор, но не знае, че тайно, всяка нощ Йоан Цимисхий и Теофана сплитат тела в любовен танц. Той не предполага, че ще бъде предаден не от друг, а от собствената си жена.

Царицата помага на арменеца и заговорниците, като ги вкарва тайно в двореца и им осигурява достъп до покоите и спалнята на владетеля. Добре и хитро организирано, покушението срещу Фокас е успешно. Чак когато го вижда, посечен и потънал в локва от кръв; когато я жегват застиналите, студени усмивки на заговорниците, Теофана започва да усеща какво е сторила. Не след дълго подозренията й се потвърждават – Йоан Цимисхий никога не я е обичал.

Болката й на отхвърлена и излъгана жена е примесена с неутешима скръб по Никифор – тя жадува да се озове в прегръдката му отново. Изцяло съкрушена, царицата понася още един тежък удар – новият император я гони от двореца и тя е заточена в манастир, където роби и нубийци блудстват с нея и я насилват. Въпреки, че е държана в строг плен със забрана за излизане извън пределите на светата обител, тя, предрешена като войник, успява да избяга. Същата вечер Йоан Цимисхий дава прием в чест на пратениците на българския цар Петър. Преоблеченият воин прави силно впечатление на императора и той го кани на приема, като даже го кара да му изпее нещо пред всички. Теофана познава много добре вкуса на Цимисхий и красивия й глас донася любимата му песен. Но удоволствието на Йоан не трае дълго – бившата му съпруга завършва с тъжна балада за убийството на Никофор Фокас. Залата застива, всички разбират кой се крие зад доспехите. Йоан Цимисхий свежда поглед към земята, а царицата бързо напуска двореца.

Княз Бенеамин, който е сред пратениците на Цар Петър, веднага иска разрешение от императора да напусне пиршеството и настига Теофана. Тази среща я разтърсва, защото византийката дълго време е копняла за ласките му и неведнъж го е канила в покоите си. И с ридание започва да го укорява, че късно я търси за любов – бисерите на душата й са разграбени, тялото й поругано, а на престола седи вече друга жена. Но Боян не отива при нея за плът – той й говори за нещо далечно и непознато, нещо което я пленява и тя чувства близко. Строгият му глас пронизва изтръпналото й сърце и буди непознато усещане – болка и радост се сливат в едно. Унесена, Теофана притваря очи, а Бенеамин си тръгва безшумно – както е и дошъл. Тя разбира, че само една тайна не е разгадала – тази на страданието.

Не след дълго стъпките й я водят до България – земята, която някога е презирала.

С разранени, боси крака, тя скита по българските планини, за да търси това, което е загубила. И когато среща първите богомили тя още жадува за тъмните очи на Боян. Но не знае, че никога вече няма да зърне княза, не и на този свят. Наистина, странна участ свързва тях – страшната блудница и девствения маг: във Византия ще умре от българска клевета съзерцателят, а Теофана ще намери смъртта си в Преслав по ромейска повеля.

Това, което вижда в тази чужда, корава земя я разтърсва дълбоко. Гладни, парцаливи хора, криещи се в гори и планини, сплитащи костеливи ръце в молитва. Мрачни сенки на мъже, жени, старци и моми, те се молят за тези, които ги гонят, те се молят за България, която осиротява. Богомилите приемат Теофана радушно, като блудна дъщеря, завърнала се в бащиния дом. И там, в хралупите на българските балкани една царица разказва с ненавист за Византия, където е грешила цял живот; говори за злато, накити и съблазън; за суетна власт и нечути престъпления. Там, в дивите гори, тя ридае, а с нея плачат и богомилите. С нея се молят, нея утешават.

А очите й срещат очи, които с радост отиват при вериги и тъмници, които не се боят от огън и клади. И тя не забравя тези, които я посрещат като робиня на Исус, не забравя думите им – „Меч се остри за тебе тук – на земята, а там – на небето – се плете венец!”

Теодора отива в Преслав да заклейми боляри и сановници, църковници и патриарх; да изобличи предателството и порока. В деня, когато последният апостол на богомилството, летописеца на движението, Симеон Антипа е обгърнат от пламъци на площада в Преслав, тя пада, посечена от меч. Но там не я познава никой, само един глас пита отдалеч:

- Не е ли тази Теофана, развенчаната царица на Византия?

Радислав Кондаков

Йеремия – Богомил Радислав Кондаков

Той е най-известният богомил – за него сме чували, за него сме чели, макар и най-вече от смъртните му врагове. Знаем го като поп Богомил.

Дясна ръка на Боян Мага, той всъщност се казва Йеремия, и е един от най-дейните и отдадени разпространители на идеите на Учението, автор на множество книги и свещени текстове, ръководител на редица богомилски църкви и центрове, неуморен апостол, познал хиляди прашни пътища из България и цяла Европа.

Боян се свързва с него чрез Патриарх Стефан още през 928 г., за да го покани на среща с двама тайнствени сирийци в манастира Света Параскева – среща, която поставя началото на Богомилството. Среща, след която те са неразделни в делото.

В йерархията на движението той е най- високо, заедно с водача Боян и донякъде Гавриил Лесновски – т.е. архиепископ, и въпреки че до края на живота си остава презвитер в официалната църква, тя не само не оценява духовния му гений, но нещо повече – слага край на земния му път и полага усилия да бъде очернен поколения наред. Усилия съвсем успешни.

Ето и някои книгите от Йеремия-Богомил, според големия изследовател на движението, проф. Николай Райнов:

• Дванадесет книги за Брака на Богомил, писани под диктовката на самия Богомил, украсени с 48 миниатюри, изразяващи мистичната Сватбена Вечеря на Исуса Христа;

• Двадесет и девет легенди:

1 . Изгонване на ангелите;

2. Кръстир дърво;

3. Въпроси на Балкиза;

4. Слизане на Исуса в ада;

5. Ходене на Богородица по мъките;

6. Митарственик;

7. Соломоновият Храм;

8. Виденията на Йоан Кръстител;

9. Повест за Чашата;

10. Деяния ня Йосиф Ариматейски;

11. Въпроси на Пилат;

12. Образът на Абгар;

13. Повест за Ева;

14. Слизане на Бога по земята;

15. Архангел Михаил и Сатанаил;

16. Създаването на Рая;

17. Каин гради град;

18. Книга на Енох;

19. Борба на Якова с Бога;

20. За потопа;

21. За Голгота;

22. За детинството Исусово;

23. Магични молитви на св. Поликарп;

24. Битие на св. Богородица;

25. Създаване на звездите;

26. Странстванията на Балкиза;

27. Повест за Мелхиседек;

28. Пророк Елиас;

29. Откровение на апостол Павел.

Прищявка на съдбата, тя отново забулва в тайна живота на човек, чието дело е огромен тласък за развитието на хората, осветил с ярка факла тъмните им средновековни дни, нахранил със собствената си плът ненаситния огън на свободата.

Идва денят, в който Патриарх Даниил и презвитер Козма успяват да убедят нерешителния цар Петър, че именно богомилите, а не слабото му управление са причина за народното недоволство, метежи и бунтове. След като не успява да намери Боян, царят вика на разпит Богомил и го посреща с тежки обвинения. Ето какво, според Николай Райнов, му казва Богомил в края на срещата:

“Ние сме християни – казва той – ние се мъчим да заслужим Божията Милост с дело, думи и мисъл. Ние нищо скверно не вършим. Нищо от учението на Христа не отричаме, ни изменяме; ние живеем онова, което са живеели първите апостоли. Проповядваме словото на спасението и пазим христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени. Ние сме Божиите кучета, които разкъсват всеки вълк. Ако царете и патриарсите идат да грабят стадото, те са вълци и ние ще разкъсаме и тях.”

Около 40 лета след създаване на движението настъпват кървавите години на гонения и ужас – държавата става палач на най-видните си синове. Хиляди са затваряни, измъчвани, посичани. Водачите са сред тях.

След дълги мъчения сред плесен и плъхове, не промълвил и дума за „вълшебните” книги, на 25 януари 971 година Архиепископ Богомил е изгорен на големия преславски площад, пред многобройна тълпа от сиви очи, попиващи последните капки живот на стотици невинни богомили.

А аз ще си позволя да завърша с думите на Стоян Ватралски:

„От своя народ, благодарение на злочестото византийско влияние, тоя великан е нещо по-зле от отречен, нещо по-срамно от забравен.”

Радислав Кондаков

Боян Мага - Стихотворение Радислав Кондаков

От тъмен здрач до ранните зори

всяка нощ

Могъщ вълшебник слова мълви

слова Христови

Като дете неуко бе пред него мъдростта на Магнаура

А цял народ утеха диреше в могъщата аура.

Богомилите поведе синът на разрушението

Към свобода, единство и любов

И Милостта Божия бе им вдъхновението

А живота им – мир и благослов.

Още от Бизанс - във велика Магнаура

Го обича тя – царица Ирена

О, Богородице прости й –

Един от твоите монаси обикна тя.

Но студено бе сърцето му – като пръстен от желязо

На който осъдените приковават

И той презря снагата на девица

И в душата й разпали пъклени огнища.

Намрази го царицата

Него – суров и строг

Изоставил нея - хубавицата

Заради своя намръщен мършав Бог.

И смърт пожела царицата

Да го зърне мъртъв на медна колесница

Неин би бил той тогава

Този девствен съзерцател, потънал във забрава.

И пъклени духове за помощ царица Ирена помоли

Стари вълшебници-копти от Масър и Сирия призова

За да не издъхне ромейката неотмъстена

И душата му да отрови с мъст знойна.

Силен в слово и мощен във десница

Загърбил царство и венец

Хиляди повел в безкрайна броеница

Към този чието име бе Агнец.

Тъмна рожба на тъмни дни

Боян мага бе тайна

И черна полунощ го сваряше в подземните чертози

Дето златна пентаграма

Трепереше от звук на мощни заклинания

И на верни и епископи говореше :

„Готови за смърт бъдете, братя мои!

Готови за поругание, за мъки и за – смърт!

Че можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа

Освен чрез кръст?”

В нощ влажна и мъглива

Императорски джелати Боян удушиха

А Ирена – мъртва – не чу за смъртта на оногова

Който живя славно – и когото убиха позорно

Както се убива животно.

Радислав Кондаков

Никита Странник Радислав Кондаков

Придворен магистър при императорите Константин VII Багренородни и Роман Лакапин, управител на Източните имперски владения при Константин, началник на флотата при император Никифор Фока, по произход патриций, а по призвание богомилски епископ, Никита Странник е изключително интересна фигура. Основава и управлява богомилски църкви из цяла Византия, а сред няколкостотинте му ученика има боляри, войници и редица благородници. Той е с широка обща култура, тънък познавач на философията на древния свят, на творенията на различни мистици и църковни писатели, на източните учения и мъдрост. Наблягал е на тайната на мълчанието, като абсолютно необходимо качество за всеки, тръгнал по тесния път на посвещението и духовното ученичество.

Според проф. Николай Райнов някои от книгите му още се съхраняват в подземията на Ордена на Малтийските рицари: четири от 109-те му Увещателни слова – “Увещателно слово към народите”, “Увещателно слово към островитяните”, „Увещателно слово към царете” и “Увещателно слово към свещениците”, както и две от 17-те му Посветителни слова, произнесени на остров Крит.

Изобщо църквата в Крит, създадена от самия Никита, е била много важен богомилски център по онова време и поради тази причина, като командващ на имперската флота, Никита Странник превзема острова и го прави част от Византия. Но това съвсем не е единствената победа на този талантлив реторик и майстор на притчите – и араби, и арменци, и турци са покорени от пълководеца, стигнал с корабите си чак до Тигър и Ефрат.

Но новозавладените територии ни най-малко не задоволяват имперския апетит на Никифор Фока, напротив – той решава да нападне и България. Предупреден от Боян Мага за намеренията на Никифор, Никита нахълтва в покоите му и в гнева си го нарича варварин, изменник и предател.

Датата е 12 декември 967 година и се помни от богомилите, защото миг по-късно епископ Никита Странник пада убит от ръката на император Никифор II Фока.

Радислав Кондаков