Богомилите бяха чисто Духовно християнство. Църквата беше религиозността на християнството – т.е. религията е свързана с психиката и падението.
Чистотата е пробният камък за всяко учение и религия. Всичко друго е лицемерие. Мога да го кажа така: ако няма Чистота, всички практики увисват, без изключение.
Богомилите – това беше твърдият вървеж в Бога и в Божия Закон.
На Кладата дадоха шанс на Богомилите да се разкаят – разкаяние нямаше; имаше само воля за Бога. Богомилите преодоляха Кладата и оживяха в Бога, а мъртвите си останаха в Църквата и религията – което означава в смъртта.
Богомилството – това е чисто отношение към Бога и затова то е общочовешко, затова зарази много народи, то е засегнало много други народи. Богомилското човечество е нещо грандиозно, вътре в него работи Божият Дух. Това е бил Божият Дух, слязъл чрез много хора на Земята. (Същото важи и за Толтекското човечество, за което догодина ще говорим.) Този Божествен Дух броди сред народите, а в случая – тука, чрез Богомилите, беше направил първата си стъпка в България. Това движение беше едно велико слизане на този Дух на Земята, велик зов в България – и който не го приемеше, оставаше назад в развитието; оставаше в застой и в робство. Така дойде впоследствие, според Учителя, и турското робство. Когато не приемеш Бога, и да не искаш, ще станеш роб – и вече е все едно (става въпрос, след робството) дали го искаш, или не, понеже времето е изтекло.
Богомилите следваха Божественото, а не човешкото и религиозното, защото това не е човешки род и народ; това е Духовен народ, Духовна цивилизация – народ, съставен от Души и Духове, а не от умове и сърца.
Изостаналата част от българския народ и застоялата Църква посегнаха на тази чиста Духовност. Така те посегнаха и на самия Бог и така навлязоха в още по-голям застой и отклонение от развитието. Глупостта, жестокостта, лицемерието всякога се запечатват със застой. Тези, които побеждават с насилие и жестокост, се продънват и пропадат в себе си, в собствените си дълбини – пропадат навътре, защото това е духовен провал.
Богомилската искра беше Божие Дело – което Дело Църквите се опитаха да угасят, но искрата се разрасна и стана пожар.
В Босна често са наричали Богомилите ясните хора.
Човекът, който е паднал от Духа и е станал оплетена змия, т.е. умствен човек, илюзорен – на такъв човек винаги е много трудно да се разплете от тази змия. Защо? Защото Духа можеш да го събудиш само с Чистота, а не с умственост и религия.
Богомилите са воювали за Душата на българския народ – и така Душите са станали Богомили; а умовете – умовете са хора.
Богомилството искаше да създаде Духовност, защото от тази Духовност започва разцветът и истинското развитие на хората; но тези, които си останаха религиозни, те си останаха и земни. Нисшата България не прие тази Духовност – и затова ум и религия вървят заедно, както Духовност и Любов. Религията е умствена и психична. Любовта е Духовна и Божествена. Религията е умствено отношение към Бога – преведено означава лицемерно. А Духовното, Духовността е искрено отношение към Бога. За религията или за попа народът е казал: „Слушай какво говори попът, но не прави това, което той върши“.
Умствените хора, земните, психичните нямат Любов в себе си. Нямат дълбочина – по простата причина че в ума няма Същност, в ума няма Душа. Той трябва да бъде тотално пречистен и покорен, за да се яви Същността. А без Същност, без Душа, всичко друго е провал. Каквото и да правиш, е провал. Това е човешката участ.
Богомилството – тази велика Духовност – е искала да покаже Истинския Път към Бога, това е било идея и на самия Бог. Но старите умствени хора от Дървото за Познанието – те искат да си устроят живот посвоему, или както е девизът на Дявола: „Не Твоята Воля, Господи, но моята воля“. Така се устройва всяко падение. Всеки, който иска да си устрои живота, той е обречен, защото само Бог може да устройва живота.
(Вчера в един разговор с пловдивската група им казах, ставаше въпрос за осигуряването – Учителят казва: „Има само едно осигуряване, само една осигуреност: Бог в човека“. Нищо повече. Всичко друго е трагедия. Бог в човека е единственото, за което работим.)
Умственият човек се жертва само за изгодни неща и никога – за Истината.
Духовният човек е надраснал изгодата. Той е възлюбил Истината и държи на Бога. Той е готов да каже Истината и да си загуби живота, но не и да тръгне по другия път.
Богомилството – това е Душата на българския народ. И тази Душа, тази Любов създаде около себе си Жив Огън.
Умствеността, психиката – това е нещо, което е препятствие само по себе си; това е препятствие на самото себе си, а Духовността е Откровение на Любовта. Това е умение да съдържаш в себе си Истинския Живот.
Лекция Елеазар Хараш
събота, 30 юли 2016 г.
понеделник, 25 юли 2016 г.
Те придават духовен мисъл на думата хляб и затова в текста на тяхната молитва се казва хляб свръхестетвен, наднасъщен. Не приемат термина хляб насъщен или всекидневен, използван от Западната Църква. Според тях, свръхестественият хляб е неземен, той идва от Бога - Рьоне Нели
Според тях, Божият храм е там, където е чистата вяра, и затова богослужението може да се извършва навсякъде и не е необходимо непременно да бъде в храм или сграда. Те често се молят и на открито сред природата, ръководени от старейшината (епископа).
Богослужението им е извънредно опростено и се състои в четене и тълкуване на Евангелията иris-2 свещените Писания на апостолите. Те се молят с поклони, без да се кръстят и палят свещи, използвайки единствено молитвата Отче наш. Богомилите особено много държат за редакцията на онзи пасаж от нея, който се отнася до хляба.
Те придават духовен мисъл на думата хляб и затова в текста на тяхната молитва се казва хляб свръхестетвен, наднасъщен. Не приемат термина хляб насъщен или всекидневен, използван от Западната Църква. Според тях, свръхестественият хляб е неземен, той идва от Бога. А земният хляб, всекидневният, е нещо друго - той зависи от земните човешки отношения. (В Катарски требник хлябът е предаден с богомилския термин хляб свръхестествен.
А в книгата Катарски писания на проф. Рьоне Нели намираме следното тълкуване на катарите: Под “хляб свръхестествен” се разбира “Христовият закон, който е даден на целия народ”... И още: Това са “препоръките” в духовен смисъл, който ние мислим, според нашата вяра, че Той е дал с тези думи. Те вярват, че Бог е истинският всекидневен хляб.
Католическата църква смята за еретична употребата на термина хляб свръхестествен вместо хляб всекидневен...) В края на богослужението старейшината благославя и разчупва хляб и го раздава на всички присъстващи, което символизира братството, единството и обединението на богомилите в Християнската вяра и им напомня за Тайната вечеря на Христос и неговите ученици. С този обред богомилите изразяват следването на евангелското учение, включено в Деянията на апостолите. Взаимната изповед считат за особено необходима, тъй като чрез нея богомолците искрено се разкайват за сторените грехове.
Съвършените богомили поставят ръце върху главата на покаялия се и по този начин изливат благодатта на Светия Дух върху него, която го освобождава от греховността и прегрешенията му.
В началото на своите служби четат уводния текст от Евангелието на Иоан: В началото бе Словото..., а в края съвършените богомили произнасят проповеди. След завършване на богослужението вярващите се сбогуват, като се целуват помежду си - мъже с мъже и жени с жени, а мъжете се разделят с жените, като допират дланите си. Помежду си се наричат братя и сестри и се поздравяват с думите: Словото на живота да опазим!
Богомилите имат четири основни ритуала: общи молитвени събрания, приемане на слушатели в St. Naum and Bogomilsстепен вярващи, посвещаване на вярващи в степен съвършени и взаимна изповед на членовете на братството, чрез която се стремят да постигнат пълно духовно пречистване.
Слушателите съответстват на оглашените в раннохристиянските общини и могат само да присъстват на проповедите, без да живеят и участват в братствата. Те създават семейства и от тях не се изисква да спазват строгите аскетични изисквания към вярващите и съвършените.
Всеки слушател (оглашен) има възможност да влезе в кръга на вярващите (верните), които са членове на братствата и участват в богослуженията им. Слушателите биват считани за мръсни люде, т.е. за хора, които все още са свързани с църквата и официалната религия.
Вярващите богомили могат да станат съвършени след продължителна подготовка и специално посвещение, извършвано от старея, дедеца или епископа, заедно с няколко съвършени. Илва Хагман пише: Богомилите и катарите от ХI и ХII век са познавали един ритуал на християнско посвещаване на два етапа до ръкополагането в духовен сан - структура, която напомня практиката на раннохристиянската Църква между 150 и 250 г. приблизително.
Подробности за посвещаване в степен вярващ и съвършен са описани в книгата на Евтимий Загавин Паноплия догматика и в Катарския требник. За да може слушателят да стане вярващ, се изисква кандидатът да усвои основните богомилски принципи, ръководен от съвършените богомили.
След като овладее добре учението, той трябва да води въздържателен живот, отдаден на пост, молитви и добротворство. След искрена изповед и доказателства, че е достоен за влизането в кръга на вярващите, се пристъпва към т. нар. духовно кръщение, което, според богомилите, за разлика от водното, е истинското, тъй като става чрез Светия Дух.
Кръщението с вода не освобождава човека от първородния грях и поради това го считат за формално. Върху главата на кандидата поставят Евангелието от св. Иоан и прочитат част от него, част от апостолските послания, старейшината дава нравствени напътствия, а след това членовете на братството свидетелстват дали той е спазвал и изпълнявал ревностно изискванията.
После всички присъстващи произнасят молитвата Отче наш, а съвършените богомили полагат ръце върху главата му, като по този начин изливат благодатта на Светия Дух върху посветения. С това обредът духовно кръщение приключва. Богомилите го наричат утешение и спасение.
При подготовката за съвършенство, която продължава до две години, кандидатът трябва да води напълно аскетичен и праведен живот, да се моли пет пъти през нощта и седем пъти през деня.
Постепенно съвършените богомили му разкриват космогонията и есхатологията на учението и го запознават с всички тайни, недостъпни за непосветените. Вярващият също трябва да даде достатъчно доказателства, че е достоен за призванието съвършен богомил. Посвещението се извършва по подобен начин от старейшината (дедеца, епископа), който полага ръце върху него и му предава силата и благодатта на Светия Дух.
Според богомилите, от този момент кандидатът става съвършен Христов ученик и апостол, чрез когото говори Божието Слово. В съвършения пребивава Светият Дух и той вече може да го предава на други, освен това придобива способност да лекува, да предсказва бъдещето и да съзерцава Божествения свят. Богомилите смятат съвършените за праведници, които ги очаква небесно блаженство в Божието царство, сред ангели и апостоли. Вярват, че след смъртта душата на утешените (спасените) ще се слее с Бога.
" “Добрите люде” (съвършените) считат за дълг да спасят душите си, като отказват да служат на Царя на мрака. Поради това те напълно заклеймяват убийството на живи същства. Според тях, основно задължение е да обичат Бога и ближния. Това включва пълно презрение към света и забрава на собственото Аз. Този морал спазват само посветените мистици. От обикновените вярващи не се изисква подобна съвършена добродетел.
Според “съвършените” богомили, “вярващите” не са достатъчно свободни, за да бъдат удостоени с милостта да служат на Бога с постоянство, която може да бъде придобита след много превъплъщения. Те искат да усъвършенстват в себе си добродетелта на разкаянието, тъй като “Бог прощава всички грешки, но не и привикването към тях”.
Съвършените богомили живеят в лишения и строг аскетизъм. Те могат да носят само монашеско облекло и не трябва да вкусват храна от животински произход и вино. Главното им призвание е да проповядват и разпространяват богомилството и като апостоли да привличат последователи на истинската Христова вяра. За скромното им облекло и храна се грижат общинарите, които при опасност ги укриват и им помагат с всичко необходимо."
Рьоне Нели
Богослужението им е извънредно опростено и се състои в четене и тълкуване на Евангелията иris-2 свещените Писания на апостолите. Те се молят с поклони, без да се кръстят и палят свещи, използвайки единствено молитвата Отче наш. Богомилите особено много държат за редакцията на онзи пасаж от нея, който се отнася до хляба.
Те придават духовен мисъл на думата хляб и затова в текста на тяхната молитва се казва хляб свръхестетвен, наднасъщен. Не приемат термина хляб насъщен или всекидневен, използван от Западната Църква. Според тях, свръхестественият хляб е неземен, той идва от Бога. А земният хляб, всекидневният, е нещо друго - той зависи от земните човешки отношения. (В Катарски требник хлябът е предаден с богомилския термин хляб свръхестествен.
А в книгата Катарски писания на проф. Рьоне Нели намираме следното тълкуване на катарите: Под “хляб свръхестествен” се разбира “Христовият закон, който е даден на целия народ”... И още: Това са “препоръките” в духовен смисъл, който ние мислим, според нашата вяра, че Той е дал с тези думи. Те вярват, че Бог е истинският всекидневен хляб.
Католическата църква смята за еретична употребата на термина хляб свръхестествен вместо хляб всекидневен...) В края на богослужението старейшината благославя и разчупва хляб и го раздава на всички присъстващи, което символизира братството, единството и обединението на богомилите в Християнската вяра и им напомня за Тайната вечеря на Христос и неговите ученици. С този обред богомилите изразяват следването на евангелското учение, включено в Деянията на апостолите. Взаимната изповед считат за особено необходима, тъй като чрез нея богомолците искрено се разкайват за сторените грехове.
Съвършените богомили поставят ръце върху главата на покаялия се и по този начин изливат благодатта на Светия Дух върху него, която го освобождава от греховността и прегрешенията му.
В началото на своите служби четат уводния текст от Евангелието на Иоан: В началото бе Словото..., а в края съвършените богомили произнасят проповеди. След завършване на богослужението вярващите се сбогуват, като се целуват помежду си - мъже с мъже и жени с жени, а мъжете се разделят с жените, като допират дланите си. Помежду си се наричат братя и сестри и се поздравяват с думите: Словото на живота да опазим!
Богомилите имат четири основни ритуала: общи молитвени събрания, приемане на слушатели в St. Naum and Bogomilsстепен вярващи, посвещаване на вярващи в степен съвършени и взаимна изповед на членовете на братството, чрез която се стремят да постигнат пълно духовно пречистване.
Слушателите съответстват на оглашените в раннохристиянските общини и могат само да присъстват на проповедите, без да живеят и участват в братствата. Те създават семейства и от тях не се изисква да спазват строгите аскетични изисквания към вярващите и съвършените.
Всеки слушател (оглашен) има възможност да влезе в кръга на вярващите (верните), които са членове на братствата и участват в богослуженията им. Слушателите биват считани за мръсни люде, т.е. за хора, които все още са свързани с църквата и официалната религия.
Вярващите богомили могат да станат съвършени след продължителна подготовка и специално посвещение, извършвано от старея, дедеца или епископа, заедно с няколко съвършени. Илва Хагман пише: Богомилите и катарите от ХI и ХII век са познавали един ритуал на християнско посвещаване на два етапа до ръкополагането в духовен сан - структура, която напомня практиката на раннохристиянската Църква между 150 и 250 г. приблизително.
Подробности за посвещаване в степен вярващ и съвършен са описани в книгата на Евтимий Загавин Паноплия догматика и в Катарския требник. За да може слушателят да стане вярващ, се изисква кандидатът да усвои основните богомилски принципи, ръководен от съвършените богомили.
След като овладее добре учението, той трябва да води въздържателен живот, отдаден на пост, молитви и добротворство. След искрена изповед и доказателства, че е достоен за влизането в кръга на вярващите, се пристъпва към т. нар. духовно кръщение, което, според богомилите, за разлика от водното, е истинското, тъй като става чрез Светия Дух.
Кръщението с вода не освобождава човека от първородния грях и поради това го считат за формално. Върху главата на кандидата поставят Евангелието от св. Иоан и прочитат част от него, част от апостолските послания, старейшината дава нравствени напътствия, а след това членовете на братството свидетелстват дали той е спазвал и изпълнявал ревностно изискванията.
После всички присъстващи произнасят молитвата Отче наш, а съвършените богомили полагат ръце върху главата му, като по този начин изливат благодатта на Светия Дух върху посветения. С това обредът духовно кръщение приключва. Богомилите го наричат утешение и спасение.
При подготовката за съвършенство, която продължава до две години, кандидатът трябва да води напълно аскетичен и праведен живот, да се моли пет пъти през нощта и седем пъти през деня.
Постепенно съвършените богомили му разкриват космогонията и есхатологията на учението и го запознават с всички тайни, недостъпни за непосветените. Вярващият също трябва да даде достатъчно доказателства, че е достоен за призванието съвършен богомил. Посвещението се извършва по подобен начин от старейшината (дедеца, епископа), който полага ръце върху него и му предава силата и благодатта на Светия Дух.
Според богомилите, от този момент кандидатът става съвършен Христов ученик и апостол, чрез когото говори Божието Слово. В съвършения пребивава Светият Дух и той вече може да го предава на други, освен това придобива способност да лекува, да предсказва бъдещето и да съзерцава Божествения свят. Богомилите смятат съвършените за праведници, които ги очаква небесно блаженство в Божието царство, сред ангели и апостоли. Вярват, че след смъртта душата на утешените (спасените) ще се слее с Бога.
" “Добрите люде” (съвършените) считат за дълг да спасят душите си, като отказват да служат на Царя на мрака. Поради това те напълно заклеймяват убийството на живи същства. Според тях, основно задължение е да обичат Бога и ближния. Това включва пълно презрение към света и забрава на собственото Аз. Този морал спазват само посветените мистици. От обикновените вярващи не се изисква подобна съвършена добродетел.
Според “съвършените” богомили, “вярващите” не са достатъчно свободни, за да бъдат удостоени с милостта да служат на Бога с постоянство, която може да бъде придобита след много превъплъщения. Те искат да усъвършенстват в себе си добродетелта на разкаянието, тъй като “Бог прощава всички грешки, но не и привикването към тях”.
Съвършените богомили живеят в лишения и строг аскетизъм. Те могат да носят само монашеско облекло и не трябва да вкусват храна от животински произход и вино. Главното им призвание е да проповядват и разпространяват богомилството и като апостоли да привличат последователи на истинската Христова вяра. За скромното им облекло и храна се грижат общинарите, които при опасност ги укриват и им помагат с всичко необходимо."
Рьоне Нели
сряда, 20 юли 2016 г.
Нравственият живот на богомилите и последователите им в Западна Европа принуждава техните врагове да признават открито добродетелите им. - Хари Салман
Нравственият живот на богомилите и последователите им в Западна Европа принуждава техните врагове да признават открито добродетелите им. Сектата на валденсите - пише средновековен летописец - съвършено не прилича на останалите секти, които със своите ужасни богохулни учения пораждат отвращение... А тази секта, напротив, заблуждава хората благодарение на известно лично благочестие. Валденсите прекарват пред хората честен живот, а по отношение на Бога вярват във всичко, в което са длъжни да вярват...
Нравите им са чисти и поведението им скромно; дрехите им не са украсени с никакви6201001.jpg драгоценности; мнозинството от тях ходят като съвсем бедни. Те се задоволяват само с най-необходимото, не посещават нито кръчми, нито публични танци; у тях не се забелязва нито гняв, нито ярост.
С непоколебима убеденост те твърдят, че са единствените радетели за същината на Божията вяра, и искат да очистят християнството, осквернено от официалната Църква. Известно е, че имат организация за обединяване на своите последователи. Тя съответства на древните християнски общини, създадени от апостолите в Ефес, Ерусалим и Солун.
От писмото на патриарх Теофилакт до цар Борис, написано между 936 и 956 г., става ясно, че богомилските братства са основани през Х век. През ХII и ХIII век в почти всички европейски страни богомилите поддържат връзка помежду си, разменят идеи, споделят опит, следват наставленията и съветите на своите духовни водители. В 1167 г. е свикан богомилски събор, на който присъстват значителен брой катари и албигойци.
Във френския град Сен Феликс дьо Кармон се събират най-видните богомилски водачи от Западна Европа. За ръководител на събора е повикан от Константинопол папа Никита, а по-късно след него, през 1169-1172 г. идва и българският богомил Петър.
Терминът папа е употребен в основния документ, за да се засвидетелства върховната власт, която Никита притежава. Той извършва обредите утешение или Духовно кръщение, т.е. признава съвършенството на отделните ръководители и ги посвещава в ръководството на съответните общини.
В протокола на албигойския събор се изреждат отделните общини, наричани църкви, и се REW7539споменават имената на техните ръководители, наречени епископи. Като ръководни за всички са посочени Драговищката, Българската и Меленгийската църква - главните богомилски общини в българските предели. Богомили от Италия и Франция се намират под тяхното върховно ръководство.
През 1223 г. в Далмация, Хърватско и България е избран богомилски ръководител, когото наричат еретически папа - това е българинът Вартоломей.
Пренасяни тайно и пазени като светини, от България тръгват богомилски еретически произведения. Известно е, че съчиненията на богомилските писатели проникват и се четат с жажда в много манастири.
Няма почти никакви сведения за вътрешната структура на богомилските братства, но е известно, че през ХI век общината в Босна се ръководи от старейшина, който има за заместници старей и стройник. Подобна е организацията и в западноевропейските общини. През ХII и ХIII век начело на френските и италианските катари и албигойци стои епископ, следван в йерархията от голям брат, след това малък брат и дякон.
Отделните братства ръководи първоучител, а неговите първи помощници наричат апостоли и ги избират сред съвършените богомили. Богомилските проповедници непрекъснато пътуват и разпространяват учението, според което служението на Бога е невъзможно без служение на хората. Богомилите привличат огромен брой последователи, които с внимание слушат техните проповеди. Апостолите им със себеотрицание приемат всички опасности, убедени, че следват истинския път на Христовото слово и Божията правда, вярващи в правотата на мисията си.
"Богомилите и катарите искали да създават нови форми на социален, икономически и културен ris-1живот - в нефеодални структури - братства, в които да се оказва помощ на онези, които не могат сами да трансформират душите си. В богомилските общини хората взаимно си помагали в развитието на душата.
Покаянието ставало пред цялата община и помощ оказвали всички - това всъщност е принципът на най-ранното християнство. Според богомилите, индивидуалният живот на всеки човек е свързан с живота на другите хора - единствено заедно и съвместно може да се съгражда животът. Техните общини са първите опити в Европа за развитие на нови християнски социални структури... Богомилите са наистина предци на Реформацията в Западна Европа...
Трябва да се признае, че съществува дълбинна приемственост между Източна Европа и Западна Европа в областта на културата, и заедно с това да се подчертае ролята на българската култура в предаване на нови цивилизационни импулси.
Може да се запитаме как богомилството е продължило да оказва въздействие върху българската култура и как човек може да бъде богомил в наше време. При богомилите от Средновековието е налице процес на индивидуализиране. Те са се занимавали с развитието на душата си. Но същевременно са имали и силно социално съзнание."
Хари Салман
Нравите им са чисти и поведението им скромно; дрехите им не са украсени с никакви6201001.jpg драгоценности; мнозинството от тях ходят като съвсем бедни. Те се задоволяват само с най-необходимото, не посещават нито кръчми, нито публични танци; у тях не се забелязва нито гняв, нито ярост.
С непоколебима убеденост те твърдят, че са единствените радетели за същината на Божията вяра, и искат да очистят християнството, осквернено от официалната Църква. Известно е, че имат организация за обединяване на своите последователи. Тя съответства на древните християнски общини, създадени от апостолите в Ефес, Ерусалим и Солун.
От писмото на патриарх Теофилакт до цар Борис, написано между 936 и 956 г., става ясно, че богомилските братства са основани през Х век. През ХII и ХIII век в почти всички европейски страни богомилите поддържат връзка помежду си, разменят идеи, споделят опит, следват наставленията и съветите на своите духовни водители. В 1167 г. е свикан богомилски събор, на който присъстват значителен брой катари и албигойци.
Във френския град Сен Феликс дьо Кармон се събират най-видните богомилски водачи от Западна Европа. За ръководител на събора е повикан от Константинопол папа Никита, а по-късно след него, през 1169-1172 г. идва и българският богомил Петър.
Терминът папа е употребен в основния документ, за да се засвидетелства върховната власт, която Никита притежава. Той извършва обредите утешение или Духовно кръщение, т.е. признава съвършенството на отделните ръководители и ги посвещава в ръководството на съответните общини.
В протокола на албигойския събор се изреждат отделните общини, наричани църкви, и се REW7539споменават имената на техните ръководители, наречени епископи. Като ръководни за всички са посочени Драговищката, Българската и Меленгийската църква - главните богомилски общини в българските предели. Богомили от Италия и Франция се намират под тяхното върховно ръководство.
През 1223 г. в Далмация, Хърватско и България е избран богомилски ръководител, когото наричат еретически папа - това е българинът Вартоломей.
Пренасяни тайно и пазени като светини, от България тръгват богомилски еретически произведения. Известно е, че съчиненията на богомилските писатели проникват и се четат с жажда в много манастири.
Няма почти никакви сведения за вътрешната структура на богомилските братства, но е известно, че през ХI век общината в Босна се ръководи от старейшина, който има за заместници старей и стройник. Подобна е организацията и в западноевропейските общини. През ХII и ХIII век начело на френските и италианските катари и албигойци стои епископ, следван в йерархията от голям брат, след това малък брат и дякон.
Отделните братства ръководи първоучител, а неговите първи помощници наричат апостоли и ги избират сред съвършените богомили. Богомилските проповедници непрекъснато пътуват и разпространяват учението, според което служението на Бога е невъзможно без служение на хората. Богомилите привличат огромен брой последователи, които с внимание слушат техните проповеди. Апостолите им със себеотрицание приемат всички опасности, убедени, че следват истинския път на Христовото слово и Божията правда, вярващи в правотата на мисията си.
"Богомилите и катарите искали да създават нови форми на социален, икономически и културен ris-1живот - в нефеодални структури - братства, в които да се оказва помощ на онези, които не могат сами да трансформират душите си. В богомилските общини хората взаимно си помагали в развитието на душата.
Покаянието ставало пред цялата община и помощ оказвали всички - това всъщност е принципът на най-ранното християнство. Според богомилите, индивидуалният живот на всеки човек е свързан с живота на другите хора - единствено заедно и съвместно може да се съгражда животът. Техните общини са първите опити в Европа за развитие на нови християнски социални структури... Богомилите са наистина предци на Реформацията в Западна Европа...
Трябва да се признае, че съществува дълбинна приемственост между Източна Европа и Западна Европа в областта на културата, и заедно с това да се подчертае ролята на българската култура в предаване на нови цивилизационни импулси.
Може да се запитаме как богомилството е продължило да оказва въздействие върху българската култура и как човек може да бъде богомил в наше време. При богомилите от Средновековието е налице процес на индивидуализиране. Те са се занимавали с развитието на душата си. Но същевременно са имали и силно социално съзнание."
Хари Салман
петък, 15 юли 2016 г.
Боян Магесника - князът-богомил
Боян Магесника е живял през Х век - златния век на България. Той е средният син на цар Симеон І Велики. Макар, че е член на царското семейство, за живота на Боян Магесника премълчават и византийските, и българските хронисти. Сведенията за него са съвсем оскъдни. Някои от тях стигат до нас благодарение на епископ Лиутпранд.
Според него цар Симеон имал двама сина. Единият бил Баян / Боян/, а другият – Петър. Петър бил роден от втория брак на царя, а от първия Симеон всъщност имал и други синове: Михаил, който приел монашеството и Йоан /Иван/, известен като Иван Рилски - покровител на България.
Кога точно е роден Боян Мага не е изяснено точно – дали е през 908 или 910 година, а годината на смъртта му пък е напълно неизвестна. Сигурно е само, че не е бил дълголетник.
Според летописците, макар че се е занимавал с магьосничество, Боян е покръстен и е приел християнското име Вениамин. Смята се, че е завършил Магнаурската школа в Константинопол. Смята се също, че е учил и в тайна школа, където са преподавани, само на избрани, египетските мистерии. В Константинопол по онова време е имало таен клон на египетските мистерии - своеобразна световна академия на науките. Там Боян добил солидни познания по различни религиозно-философски и медицински въпроси. Така че, заедно със заниманията в Магнаурската школа, Боян е завършил и египетска езотерична школа, където е получил и своето духовно посвещение като маг.
Този български княз се е занимавал с магия, но не се е отрекъл от православието, нито е станал еретик. В какво точно се е състояло магьосничеството на княза никъде не е изяснено.
През онази епоха, изкуството на Боян се било твърде разпространено и България се е славела с множество магьосници, чийто имена и умения не са достигнали до наши дни. Вероятноте са използвали магически ритуали от практиката на прабългарската и славянската езическа традиция.
Някои изследователи на живота на мага смятат, че той или е бил отстъпник от християнството, или представител на богомилството. Царският син, който би могъл да има блестяща кариера като политик, духовник или учен, провокирал духовенството и цялата общност с еретическите си възгледи. Някои смятат, че именно Боян Магесника е
създател на богомилството, след като се върнал в България, повлиян именно от египетските мистерии, смята се, че той е истинският водач на богомилите, а поп Богомил бил неговата дясна ръка.
Пръв за Боян Магесника пише Юрий Венелин. Според него магът имал склонност към наука, поезия и музика. Според него князът може да се нарече "магьосник", но само в метафоричен смисъл. Раковски също героизира Боян Магесника в поемата си "Горски пътник". Академинк Балан подкрепя тезата, че става дума не са магьосник, а за голям поет, чийто творби са изчезнали. В книгата си "Богомилски легенди" Николай Райнов отбелязва, че за Петър Дънов Боян Магът и Поп Богомил са били два архангела, които са слезли на земята, за да продължат Христовия импулс, "защото той беше отслабнал".
Какви точно са били магиите на Боян Магесника и дали той е истинският създател и водач на богомилите, вероятно ще остане завинаги една от големите мистерии в българската история. Със сигурност обаче, той е умеел да примирява езичеството и каноничните претенции на християнството.
Легендата
Князът-магесник бил живата памет на българите, той бил тяхната будна съвест, той бил Духът-пазител на България. След години Боян-Магесникът изчезнал. Но народът го почитал и обичал. Народът вярвал, че Боян Магесникът е жив, и че бди над България.
Тъмни предания мълвяли, че княз Боян живее в дълбока пещера някъде в канарите край Ломовете, и че заедно с него, неотстъпно до него е лъчезарната му щерка Бояна. За българския народ настанали тежки години. Свирепи врагове напирали от всички страни, за да завладеят благодатната българска земя. Българите се сражавали до смърт, но враговете били многобройни и силни. Тогава българите призовали своите братя на помощ. И заприиждали отбрани бойци от Волга, от Кавказ, от Причерноморските степи. Но противникът не отстъпвал – сякаш всички зли сили на земята, водата, въздуха и огъня му помагали. На мястото на един паднал се изправяли трима нови…
Последният, решителен бой се разразил на скалите покрай Ломовете. Българите не отстъпвали ни крачка от последната педя свободна българска земя. Българите се топяли като восък на горяща свещ. Краят бил близо. Неизбежен… Тогава… Небето се покрило с черни буреносни облаци. Огненочервени светкавици озарили бойното поле, покрито с трупове и залято с кръв. Проехтяла многогласна гръмотевица, и за един дълъг миг заглушила грохота на боя.
На една островърха канара се появило сияещо кълбо светлина, която огряла сражаващите се. От светлината изплувал мъж с великански ръст. Той протегнал ръка към Изгрев-Слънце. Всички познали Боян-Магьосника-Княз. Канарата под него се разтворила, и от вълшебната пещера излетяла девойка на бял кон, цялата в бяло, с огнен поглед, със златен шлем върху буйните коси, златен щит и златен меч в ръката. И отново всички познали – княгиня Бояна.
След нея на вълни от пещерата излизали, пропускайки бясно, вихрени конници, целите в синкава стомана. Враговете се стъписали, олюляли се и ударили на бяг. Малко от тях успели да спасят живота си. А свободата отново изгряла над изстрадалата българска земя.
Според него цар Симеон имал двама сина. Единият бил Баян / Боян/, а другият – Петър. Петър бил роден от втория брак на царя, а от първия Симеон всъщност имал и други синове: Михаил, който приел монашеството и Йоан /Иван/, известен като Иван Рилски - покровител на България.
Кога точно е роден Боян Мага не е изяснено точно – дали е през 908 или 910 година, а годината на смъртта му пък е напълно неизвестна. Сигурно е само, че не е бил дълголетник.
Според летописците, макар че се е занимавал с магьосничество, Боян е покръстен и е приел християнското име Вениамин. Смята се, че е завършил Магнаурската школа в Константинопол. Смята се също, че е учил и в тайна школа, където са преподавани, само на избрани, египетските мистерии. В Константинопол по онова време е имало таен клон на египетските мистерии - своеобразна световна академия на науките. Там Боян добил солидни познания по различни религиозно-философски и медицински въпроси. Така че, заедно със заниманията в Магнаурската школа, Боян е завършил и египетска езотерична школа, където е получил и своето духовно посвещение като маг.
Този български княз се е занимавал с магия, но не се е отрекъл от православието, нито е станал еретик. В какво точно се е състояло магьосничеството на княза никъде не е изяснено.
През онази епоха, изкуството на Боян се било твърде разпространено и България се е славела с множество магьосници, чийто имена и умения не са достигнали до наши дни. Вероятноте са използвали магически ритуали от практиката на прабългарската и славянската езическа традиция.
Някои изследователи на живота на мага смятат, че той или е бил отстъпник от християнството, или представител на богомилството. Царският син, който би могъл да има блестяща кариера като политик, духовник или учен, провокирал духовенството и цялата общност с еретическите си възгледи. Някои смятат, че именно Боян Магесника е
създател на богомилството, след като се върнал в България, повлиян именно от египетските мистерии, смята се, че той е истинският водач на богомилите, а поп Богомил бил неговата дясна ръка.
Пръв за Боян Магесника пише Юрий Венелин. Според него магът имал склонност към наука, поезия и музика. Според него князът може да се нарече "магьосник", но само в метафоричен смисъл. Раковски също героизира Боян Магесника в поемата си "Горски пътник". Академинк Балан подкрепя тезата, че става дума не са магьосник, а за голям поет, чийто творби са изчезнали. В книгата си "Богомилски легенди" Николай Райнов отбелязва, че за Петър Дънов Боян Магът и Поп Богомил са били два архангела, които са слезли на земята, за да продължат Христовия импулс, "защото той беше отслабнал".
Какви точно са били магиите на Боян Магесника и дали той е истинският създател и водач на богомилите, вероятно ще остане завинаги една от големите мистерии в българската история. Със сигурност обаче, той е умеел да примирява езичеството и каноничните претенции на християнството.
Легендата
Князът-магесник бил живата памет на българите, той бил тяхната будна съвест, той бил Духът-пазител на България. След години Боян-Магесникът изчезнал. Но народът го почитал и обичал. Народът вярвал, че Боян Магесникът е жив, и че бди над България.
Тъмни предания мълвяли, че княз Боян живее в дълбока пещера някъде в канарите край Ломовете, и че заедно с него, неотстъпно до него е лъчезарната му щерка Бояна. За българския народ настанали тежки години. Свирепи врагове напирали от всички страни, за да завладеят благодатната българска земя. Българите се сражавали до смърт, но враговете били многобройни и силни. Тогава българите призовали своите братя на помощ. И заприиждали отбрани бойци от Волга, от Кавказ, от Причерноморските степи. Но противникът не отстъпвал – сякаш всички зли сили на земята, водата, въздуха и огъня му помагали. На мястото на един паднал се изправяли трима нови…
Последният, решителен бой се разразил на скалите покрай Ломовете. Българите не отстъпвали ни крачка от последната педя свободна българска земя. Българите се топяли като восък на горяща свещ. Краят бил близо. Неизбежен… Тогава… Небето се покрило с черни буреносни облаци. Огненочервени светкавици озарили бойното поле, покрито с трупове и залято с кръв. Проехтяла многогласна гръмотевица, и за един дълъг миг заглушила грохота на боя.
На една островърха канара се появило сияещо кълбо светлина, която огряла сражаващите се. От светлината изплувал мъж с великански ръст. Той протегнал ръка към Изгрев-Слънце. Всички познали Боян-Магьосника-Княз. Канарата под него се разтворила, и от вълшебната пещера излетяла девойка на бял кон, цялата в бяло, с огнен поглед, със златен шлем върху буйните коси, златен щит и златен меч в ръката. И отново всички познали – княгиня Бояна.
След нея на вълни от пещерата излизали, пропускайки бясно, вихрени конници, целите в синкава стомана. Враговете се стъписали, олюляли се и ударили на бяг. Малко от тях успели да спасят живота си. А свободата отново изгряла над изстрадалата българска земя.
четвъртък, 7 юли 2016 г.
Богомилска нравственост
Богомилска нравственост
Богомилството и кръвопролитията
Богомилите са били противници на всяко проливане на човешка кръв. Няма случай в Евангелията, подчетавали те в споровете, в който Христос или някой друг от последователите Му да е убивал човек.
Този морален принцип на богомилите е много важен. Изследователите не му обръщат достатъчно внимание. В наши дни основните християнски течения – католици, православни, протестанти и др. – защитават именно този принцип. Но не винаги е било така. Особена агресивност е проявявала Католическата църква, организирала голям брой кръстоносни походи, някои от които са били даже против християни. Да добавим към това и делата на инквизицията, кладите, на които са горели “еретици”. Православната църква също се е опетнила с многобройни кървави преследвания на невинни християни; византийците също са горили “еретици” на клада.
Непредубеденият поглед към възгледите за ценността на човешкия живот води до извода, че именно богомилите и близките на тях катари са запазили и пренесли през вековете хуманните принципи на първите християни. Католиците и православните първоначално са се отклонили от тях, и е минало доста време, докато св. Писание ги върне към хуманизма на богомилството.
Богомилите против робството
Презвитер Козма в своята "Беседа против богомилите" ги укорява, че те
"оучат же своя си не повиноватися властелем своим. хуляше б(о)гатыа. ц(а)ръ ненавидять. ругають стареишинам. оукаряют боляры. мерзъкы б(о)гу мнять работаюшаа ц(а)рю. и всякому рабу не велять работати г(осподи)ноу своему."
С други думи, обвинява ги, че те
1. Проповядват неподчинение на властта.
2. Хулят богатите.
3. Учат робите да не работят на господарите си.
Да си припомним, че в неподчинение към властите са били обвинявани първите християни; същото обвинение сега е адресирано и към богомилите.
Проповедите на Христос, апостолите и учениците им са били насочени против преклонението пред богатството – както се вижда от горния цитат, в същия дух са проповядвали и богомилите.
Противопоставянето на робството също е типична християнска добродетел; именно християните постепенно са сложили край на робството в Европа и света. Сравнението на възгледите на “православния” Презвитер Козма и на богомилите показва, че именно богомилството е основата на съвременния хуманизъм.
Богомилството и инквизицията
Ръководени от мисълта, че трябва да се проявява търпимост в към другите, богомилските проповедници са отхвърляли правото на Църквата да издава присъди и да налага телесные и въобще светски наказания.
С течение на времето Католическата църква постепенно се е отказала от присвоеното от нея право да съди и налага светски наказания. Така под продължителното въздействие на св. Писание тя е възприела и тези възгледи на богомилите.
Богомилите и кръстът
Много изследователи прокарват мисълта, че богомилите и павликяните са се отнасяли отрицателно към кръста. Довод за това им служат богомилските разсъждения, че разпятието е фактически инструментът, с който е бил измъчван Исус Христос и затова почитането му прилича на преклонение пред бесилото.
Успоредно с това обаче има сведения, че богомилите и катарите са се отнасяли към кръста с уважение.
Това създава външно противоречие. То дава основание да подозираме, че отрицателното отношение на богомилите (и може би на павликяните) е било насочено против изображенията на разпятието, на разпънатия Исус, и против символите на това разпятие, но не и против всякакви кръстове.
Един от основателите на богомилството поп Йеремия е писал, че в старо време Моисей бил пробол змия с копие и с образувания кръст е лекувал хората от змийски ухапвания. А. Соловьов и Р. Нели отбелязват уважението към кръста сред богомилите в Босна и сред катарите в Прованс. Изображения на кръст може да се видат на страниците на старите катарски требници. В Босна кръстът е често срещано изображение на богомилските надгробни паметници; на рис. 4 го виждаме в съчетание с полумесец.
На базата на данни от археологията Р. Нели извежда съществуването на специфичен катарски кръст, подобен на кръста на старите богомили. Рис. 5 и 6 показват изображения на катарски и богомилски кръстове.
Привидното раждане на Христос
Счита се, че богомилите са възприели от павликяните вярата в привидното раждане на Исус Христос. Те са вярвали, че "Христос е взел своята плът на небето и е преминал през Мария като през канал.”.
Този възглед е много интересен. Той някак си отделя Исус Христос от Дева Мария, защото излиза, че между тях няма “физическа” връзка, която е налице между нормални майка и син. От това следва, че Христос не е бил “истинско бебе” и би могъл да бъде например от самото си раждане чисто и просто юноша.
Да погледнем рис. 7, която ни представя реставриран и компютърно обработен стар стенопис от църквата “Св. София” в Охрид. На него всъщност имаме изображение на току-що описаната идея: Христос се намира в овал, като че ли “в канал”; Дева Мария не го държи в ръце, както майка държи детето си; а и Христос съвсем не е бебе, а неголям юноша.
Икони и фрески с подобни “особености” не са рядкост в България и съседни държави (рис. 8 и 9). Стандартното “обяснение” на този сюжет е, че на него Исус Христос е изобразен “в медальон”. В случая на рис. 7 обаче не е точно така – най-малкото защото тук Исус Христос е протегнал дясната си ръка “пред медальона”. Това, което виждаме, е “излизане” на Христос отнякъде през “медальона”; ръката му вече е “навън”. Тази картина напълно отговаря на богомилската представа за слизане на Христос от небето през “канал”, и изображението на този канал само по форма наподобява медальон. Вероятно тази стара идея в по-късната иконография се е трансформирала в истинско изобразяване на Исус Христос “в медальон”, както се прави в наши дни.
Стенопись из купола церкви в монастыре Св. Наум у Охридского озера. На реставрированном изображении богомилы пытаются прогнать святого Наума, пришедшего к ним проповедовать новый вариант христианства. В традиционной версии истории богомильство возникает спустя полвека после смерти св. Наума.
Рис. 1. Стенопис от купола на църквата в манастира “Св. Наум” до Охридското езеро. Реставрираното изображение представя сцена, в която богомили се опитват да изпъдят св. Наум, дошъл да им проповядва нов вариант на тяхното старо учение.
Прорисовка стенописи на рис. 1: богомилы пытаются прогнать святого Наума.
Рис. 2. Скица на стенописа от рис. 1 (т.е. от купола на църквата в манастира “Св. Наум” до Охридското езеро): богомили се опитват да изпъдят св. Наум.
Икона с тем же сюжетом: богомилы пытаются прогнать святого Наума (Чаусидис Н. Дуалистички слики, с. 427).
Рис. 3. Икона, която представя същата сцена: богомили се опитват да изпъдят св. Наум.
Памятник на могиле XV в. в Боснии (Imamovic E. Korijeni Bosne I bosanstva. Sarajevo, 1995, с. 250). Там богомильство было господствующей религией. Позднее боснийские богомилы приняли мусульманство – по-видимому, из-за преследований со стороны католиков и православных.
Рис. 4. Надгробен паметник от XV в. в Босна.
Катарские кресты (Носовский Г., А. Фоменко. Библейская Русь. Том 2. Факториал, Москва, 1998.).
Рис. 5. Катарски кръстове.
Старый болгарский крест, по-видимому в духе богомильской традиции.
Рис. 6. Стар български кръст, вероятно в духа на богомилската традиция.
Рис. 7. Реставриран и компютърно обработен стар стенопис от църквата “Св. София” в Охрид. На него Христос се намира в овал, като че ли “в канал”; Богородица не го държи в ръце, както майка държи детето си; а и Христос съвсем не е бебе, а малък на ръст юноша.
Рис. 8 и 9. Богородица “с медальон” – овален канал, през който Исус Христос слиза на земята.
Обсудить в форуме
http://imperia.lirik.ru/index.php/content/view/3/20/1/5/
Богомилството и кръвопролитията
Богомилите са били противници на всяко проливане на човешка кръв. Няма случай в Евангелията, подчетавали те в споровете, в който Христос или някой друг от последователите Му да е убивал човек.
Този морален принцип на богомилите е много важен. Изследователите не му обръщат достатъчно внимание. В наши дни основните християнски течения – католици, православни, протестанти и др. – защитават именно този принцип. Но не винаги е било така. Особена агресивност е проявявала Католическата църква, организирала голям брой кръстоносни походи, някои от които са били даже против християни. Да добавим към това и делата на инквизицията, кладите, на които са горели “еретици”. Православната църква също се е опетнила с многобройни кървави преследвания на невинни християни; византийците също са горили “еретици” на клада.
Непредубеденият поглед към възгледите за ценността на човешкия живот води до извода, че именно богомилите и близките на тях катари са запазили и пренесли през вековете хуманните принципи на първите християни. Католиците и православните първоначално са се отклонили от тях, и е минало доста време, докато св. Писание ги върне към хуманизма на богомилството.
Богомилите против робството
Презвитер Козма в своята "Беседа против богомилите" ги укорява, че те
"оучат же своя си не повиноватися властелем своим. хуляше б(о)гатыа. ц(а)ръ ненавидять. ругають стареишинам. оукаряют боляры. мерзъкы б(о)гу мнять работаюшаа ц(а)рю. и всякому рабу не велять работати г(осподи)ноу своему."
С други думи, обвинява ги, че те
1. Проповядват неподчинение на властта.
2. Хулят богатите.
3. Учат робите да не работят на господарите си.
Да си припомним, че в неподчинение към властите са били обвинявани първите християни; същото обвинение сега е адресирано и към богомилите.
Проповедите на Христос, апостолите и учениците им са били насочени против преклонението пред богатството – както се вижда от горния цитат, в същия дух са проповядвали и богомилите.
Противопоставянето на робството също е типична християнска добродетел; именно християните постепенно са сложили край на робството в Европа и света. Сравнението на възгледите на “православния” Презвитер Козма и на богомилите показва, че именно богомилството е основата на съвременния хуманизъм.
Богомилството и инквизицията
Ръководени от мисълта, че трябва да се проявява търпимост в към другите, богомилските проповедници са отхвърляли правото на Църквата да издава присъди и да налага телесные и въобще светски наказания.
С течение на времето Католическата църква постепенно се е отказала от присвоеното от нея право да съди и налага светски наказания. Така под продължителното въздействие на св. Писание тя е възприела и тези възгледи на богомилите.
Богомилите и кръстът
Много изследователи прокарват мисълта, че богомилите и павликяните са се отнасяли отрицателно към кръста. Довод за това им служат богомилските разсъждения, че разпятието е фактически инструментът, с който е бил измъчван Исус Христос и затова почитането му прилича на преклонение пред бесилото.
Успоредно с това обаче има сведения, че богомилите и катарите са се отнасяли към кръста с уважение.
Това създава външно противоречие. То дава основание да подозираме, че отрицателното отношение на богомилите (и може би на павликяните) е било насочено против изображенията на разпятието, на разпънатия Исус, и против символите на това разпятие, но не и против всякакви кръстове.
Един от основателите на богомилството поп Йеремия е писал, че в старо време Моисей бил пробол змия с копие и с образувания кръст е лекувал хората от змийски ухапвания. А. Соловьов и Р. Нели отбелязват уважението към кръста сред богомилите в Босна и сред катарите в Прованс. Изображения на кръст може да се видат на страниците на старите катарски требници. В Босна кръстът е често срещано изображение на богомилските надгробни паметници; на рис. 4 го виждаме в съчетание с полумесец.
На базата на данни от археологията Р. Нели извежда съществуването на специфичен катарски кръст, подобен на кръста на старите богомили. Рис. 5 и 6 показват изображения на катарски и богомилски кръстове.
Привидното раждане на Христос
Счита се, че богомилите са възприели от павликяните вярата в привидното раждане на Исус Христос. Те са вярвали, че "Христос е взел своята плът на небето и е преминал през Мария като през канал.”.
Този възглед е много интересен. Той някак си отделя Исус Христос от Дева Мария, защото излиза, че между тях няма “физическа” връзка, която е налице между нормални майка и син. От това следва, че Христос не е бил “истинско бебе” и би могъл да бъде например от самото си раждане чисто и просто юноша.
Да погледнем рис. 7, която ни представя реставриран и компютърно обработен стар стенопис от църквата “Св. София” в Охрид. На него всъщност имаме изображение на току-що описаната идея: Христос се намира в овал, като че ли “в канал”; Дева Мария не го държи в ръце, както майка държи детето си; а и Христос съвсем не е бебе, а неголям юноша.
Икони и фрески с подобни “особености” не са рядкост в България и съседни държави (рис. 8 и 9). Стандартното “обяснение” на този сюжет е, че на него Исус Христос е изобразен “в медальон”. В случая на рис. 7 обаче не е точно така – най-малкото защото тук Исус Христос е протегнал дясната си ръка “пред медальона”. Това, което виждаме, е “излизане” на Христос отнякъде през “медальона”; ръката му вече е “навън”. Тази картина напълно отговаря на богомилската представа за слизане на Христос от небето през “канал”, и изображението на този канал само по форма наподобява медальон. Вероятно тази стара идея в по-късната иконография се е трансформирала в истинско изобразяване на Исус Христос “в медальон”, както се прави в наши дни.
Стенопись из купола церкви в монастыре Св. Наум у Охридского озера. На реставрированном изображении богомилы пытаются прогнать святого Наума, пришедшего к ним проповедовать новый вариант христианства. В традиционной версии истории богомильство возникает спустя полвека после смерти св. Наума.
Рис. 1. Стенопис от купола на църквата в манастира “Св. Наум” до Охридското езеро. Реставрираното изображение представя сцена, в която богомили се опитват да изпъдят св. Наум, дошъл да им проповядва нов вариант на тяхното старо учение.
Прорисовка стенописи на рис. 1: богомилы пытаются прогнать святого Наума.
Рис. 2. Скица на стенописа от рис. 1 (т.е. от купола на църквата в манастира “Св. Наум” до Охридското езеро): богомили се опитват да изпъдят св. Наум.
Икона с тем же сюжетом: богомилы пытаются прогнать святого Наума (Чаусидис Н. Дуалистички слики, с. 427).
Рис. 3. Икона, която представя същата сцена: богомили се опитват да изпъдят св. Наум.
Памятник на могиле XV в. в Боснии (Imamovic E. Korijeni Bosne I bosanstva. Sarajevo, 1995, с. 250). Там богомильство было господствующей религией. Позднее боснийские богомилы приняли мусульманство – по-видимому, из-за преследований со стороны католиков и православных.
Рис. 4. Надгробен паметник от XV в. в Босна.
Катарские кресты (Носовский Г., А. Фоменко. Библейская Русь. Том 2. Факториал, Москва, 1998.).
Рис. 5. Катарски кръстове.
Старый болгарский крест, по-видимому в духе богомильской традиции.
Рис. 6. Стар български кръст, вероятно в духа на богомилската традиция.
Рис. 7. Реставриран и компютърно обработен стар стенопис от църквата “Св. София” в Охрид. На него Христос се намира в овал, като че ли “в канал”; Богородица не го държи в ръце, както майка държи детето си; а и Христос съвсем не е бебе, а малък на ръст юноша.
Рис. 8 и 9. Богородица “с медальон” – овален канал, през който Исус Христос слиза на земята.
Обсудить в форуме
http://imperia.lirik.ru/index.php/content/view/3/20/1/5/
неделя, 3 юли 2016 г.
Кой е Християн Розенкройц ? Съществувал ли е наистина този човек? И кои са розенкройцерите? КОЙ Е ХРИСТИЯН РОЗЕНКРОЙЦ?
Християн РозенкройцХристиян Розенкройц принадлежи към мистериозните образи в историята на Европейското духовно развитие. Каква мистерия се крие зад това име?
Ако днес попитате: „Кой е Християн Розенкройц?”, тогава неизбежно си задавате и въпросите:
„Съществувал ли е наистина този човек?” и „Кои са розенкройцерите?”
Отговорът на тези въпроси изисква вътрешно търсене на истината – не търсене на най-новите открития, които потвърждават или отричат историческите факти – а на Вечната истина за същността и целта на човешкото съществуване.Розенкройцерите от Лекториум Розикруцианум виждат в Християн Розенкройц своя духовен пример за подражание, своя “Баща-Брат” и основател на ордена, както и името на силовото поле, от което те черпят сила.
В текстовете на класическите розенкройцери от 17-ти век това силово поле се нарича „Дома Sancti Spiritus” (Дома на Светия Дух). Тези източници на историята на западно-европейското духовно развитие съдържат указания, които могат дълбоко да докоснат един търсач на истината и може би да помогнат за отварянето на вратата към интуитивното познание.
ТЕКСТОВЕТЕ НА КЛАСИЧЕСКИТЕ РОЗЕНКРОЙЦЕРИ
Йохан Валентин Андре Който попадне на трите оригинални текста на класическите розенкройцери, вижда че е изправен пред едно изобилие от загадъчни символи и образи. В публикуваните през периода 1614-1616 г. манускриптове (ръкописи) от теолога от Калв – Йохан Валентин Андре, член на така наречения Тюбингенски кръг, се говори за Християн Розенкройц и едно розенкройцерско братство.
Заглавията им са:
Fama Fraterniatits R.C.
(Зовът на розенкройцерското братство, 1614)
Confessio Fraternitatis R.C.
(Веруюто на розенкройцерското братство, 1615)
Chymische Hochzeit des Christian Rosenkreuz
(Алхимичната сватба на Християн Розенкройц,1616)
Тези текстове бяха отново издадени и коментирани в средата на 20-ти век от Ян ван Райкенборг.
Можете да закупите книгите на български на този сайт от Издателство->Книжарница
ТРИТЕ РАЗКАЗА ЗА ХРИСТИЯН РОЗЕНКРОЙЦ
Всъщност, за Християн Розенкройц, наречен още Брат Християн Розенкройц, са ни предадени(завещани) три разказа. Единият разказ произхожда от Рудолф Щайнер, вторият може да бъде прочетен във “Веруюто на розенкройцерското братство” и “Зовът на розенкройцерското братство”, а третият е описан в “Алхимичната сватба на Християн Розенкройц”. И трите разказа си служат с езика на мистериите. Това означава, че всеки детайл има един скрит духовен смисъл. Нищо в тези текстове не е случайно или незначително.
В тези източници Християн Розенкройц е представен по много различен начин. Но винаги прави впечатление неговата голяма скромност, смирение, отдаденост на сърцето и готовност за служене. Той посреща читателя като един призован, който въпреки всички трудности върви по своя път, и като едно сияещо олицетворение на Голямата цел: възкресението на безсмъртния човек. Християн Розенкройц е въплъщение на една духовна реалност, прототип на човека, който върви по християнския път на посвещение, за който четем в Новия Завет (1. Кор.15, 43-44):
„Сее се в тление, възкръсва в нетление. Сее се в безчестие, възкръсва в слава. Сее се природно тяло, възкръсва едно духовно тяло.”
Разказът на Рудолф Щайнер за първия Християн Розенкройц
Рудолф Щайнер в своята лекция от 27 септември 1911 г. в Нюшател (Швейцария) казва, че Християн Розенкройц се е инкарнирал за първи път тайно през 13-ти век. Той израства в тайна, закрилян от дванайсет учители, дванайсет посветени, които го посвещават във всички мистерийни знания на Стария свят. Те така да се каже проектират в него всичките знания и с това го превръщат в живия фокус на Западно-европейските мистерии.
Това е възникналият в него напълно нов синтез на всички древни религии с християнството, който се изявява в етерното му тяло. Сега той може, като “тринайстият” в кръга на дванадесетте, да отразява това езотерично християнство и да учи на най-възвишената мъдрост. Този Християн Розенкройц умира млад.
„Тринайстият” от един друг свят
В мистерийния език дванайсет сили винаги формират един завършен космос, пълнотата на едно затворено вътре в себе си жизнено поле. Тази картина срещаме между другото в дванайсетте зодиакални знака, които обгръщат нашия материален космос и от чиито сили живеем като смъртни хора.
Когато по-нататък се говори за „тринайстият”, с това винаги се има пред вид изявата на една сила от следващата по-висша космическа област, областта отвъд дванайсетте. Християн Розенкройц, като „тринайстият” в центъра на Кръга на дванайсетте, е инкарнацията на едно същество от жизненото поле на безсмъртното човечество, откъдето той с една определена мисия влиза в нашето жизнено поле на смъртта.
Втората инкарнация на Християн Розенкройц
За да изпълни тази мисия, Християн Розенкройц се инкарнира отново през 1378 г., както се казва в „Confessio Fraternitatis R.C.” (Веруюто на розенкройцерското братство). Сега той вече не трябва да действа тайно, а да излезе открито под името Християн Розенкройц. Когато умрял според физическото си тяло, безсмъртното му душевно тяло обаче продължило да съществува и да живее както преди това. Ето защо пълнотата на мистерийните знания от предходната инкарнация остава незасегната и на разположение без изключение.
Едно указание за това откриваме също и във „Fama Fraterniatits R.C.” (Зовът на розенкройцерското братство), където се казва, че след 120 години братята отново откриват гроба на Брат A.C.R.C., т.е. на първия Християн Розенкройц, и вътре в него намират неговото тяло напълно непокътнато и в цялото си величие (“в тържествени одежди”).
Мисията на Християн Розенкройц
Каква е мисията на Брат C.R.C. ? Ние я откриваме във „Fama Fraterniatits R.C.” Тук се разказва историята на живота на Християн Розенкройц, който се родил отново през 1378 г. Там е написано, че Брат C.R.C. израства в манастир и още през младежките си години заминава за арабските страни. След своето завръщане той предлага на владетелите и учените в Европа своите духовни съкровища. Целта му е пълна реформация на живота.
Но владетелите и учените не се интересуват от това. Християн Розенкройц е отхвърлен и тогава той основава един орден – розенкройцерското братството. Членовете на Ордена заедно изграждат Дома Sancti Spiritus (Дома на Светия Дух), както е записано във „Fama Fraterniatits R.C.” От този разказ ясно се вижда мисията на Брат C.R.C. .
Западноевропейските мистерии
По онова време херметичните мистерийни знания на Запада били концентрирани главно в арабските страни, по-специално в Египет и Мала Азия, както и в мавританската култура. Затова Християн Розенкройц посетил тези страни, за да възприеме цялата актуална мъдрост на тогавашното време.
След като елита на Европа не проявява интерес към това знание, той събира около себе си хора, за които упражняването на власт, натрупването на пари, външни знания и почести не е най-важното в живота. Той основава своя Орден с хора, които имат напълно различна цел в живота си. Тази цел се загатва с “построяването на Дома Sancti Spiritus (Дома на Светия Дух)”. Що за Дом е това? За кого е предназначен и кой може да влезе в него?
Домът Sancti Spiritus (Домът на Светия Дух)
Домът Sancti Spiritus не е материален храм, не е географско място. Той по-точно е едно силово поле, един фокус на Духовно-душевно ниво, където човекът и Духът могат да се срещнат, да, където те накрая се сплавят в един единствен нов живот, точно както това се е случило със самия Християн Розенкройц.
Вратите на този Дом са широко отворени за всички хора, които вътрешно копнеят за Духа, за едно съществуване, което е отвъд времето и пространството, в една друга, Божествена реалност, независимо от вашия произход, религия или раса, защото Домът на Светия Дух е определен за Духовен дом на цялото човечество. Но за любопитните Дома на Светия Дух остава затворен.
Третият разказ: Тайната на Алхимичната Сватба
Християн Розенкройц получава поканата за алхимичната сватба В третия разказ за Християн Розенкройц са показани неговите преживявания по време на една “Алхимична сватба”. Обозначението „химическа” или „алхимическа” се позовава на широко разпространеното по времето на Йохан Валентин Андре изкуство на алхимиците. Те са се опитвали да превърнат неблагородни метали в злато и то с помощта на Камъка на мъдреците, който се нарича също и Елексир на живота. Но това е само външната страна на алхимията.
За истинските херметични алхимици от началото става въпрос за „Философския камък”, който води до Трансфигурацията. Това е голямото преобразяване на човешката душа, възкресението на едно ново тяло, което апостол Павел в „Първо послание до коринтяни, гл.15” означава като “нетленно”. В същия този смисъл трябва да се разбира и „Алхимичната сватба на Християн Розенкройц”. В тази книга е представен трансфигуристичния път на посвещение под формата на един алегоричен разказ. Една вечер преди Великден, Християн Розенкройц получава от един ангел покана за алхимично сватбено тържество. То ще продължи седем дни и ще се проведе в кралския дворец.
В началото историята въвежда читателя в един сън. В него Християн Розенкройц изживява себе си като пленен в една тъмна шахта, от която бива спасен чрез улавянето за едно светлинно въже. След много приключения фантастичният разказ свършва в осмата стая(горна зала) на „Кулата на Олимп”, където Християн Розенкройц осъществява напълно Великото дело на възкресението, алхимичният „Opus magnum”. Но след това той не изчезва в изпълнените със светлина сфери на Божественото жизнено поле, а се връща със своя спътник обратно в кралския дворец.
Пазителят на портата стои с гръб към Светлината
Християн Розенкройц бива издърпан от шахтата с шестото въже Там Християн Розенкройц научава каква е задачата, за която е предопределен: Той трябва да изпълнява работата на Пазител на портата, като посочва пътя на следващите кандидати. В края, дали брат Християн Розенкройц наистина трябва да започне тази работа остава отворено, защото краят на текста гласи:
„Тук липсва около половин страница и той, авторът, който си мислел, че на следващата сутрин трябва да бъде Пазител на портата, се завърнал у дома.”
Тук се говори за розенкройцерското братство, което стои на портите към Света на светлината с гръб към светлината от любов към човечеството. Това означава: задачата на розенкройцерското братство е да служи на човечеството, което все още живее в този смъртен свят, за да може един ден всеки човек да улови въжето от светлина и да бъде изтеглен нагоре. Толкова засега по поставения в началото въпрос:
„Кои са розенкройцерите?”.
Живял ли е наистина Християн Розенкройц?
Християн Розенкройц тръгва на път към трите храма Накрая още веднъж се връщаме на въпроса: „Живял ли е наистина Християн Розенкройц? Какво всъщност е живот и кое е реално?
Личности като Християн Розенкройц идват в областите на смъртната природа от областите „отвъд дванайсетте”. Те идват от братството на безсмъртните души и тяхната родина е в един друг природен порядък. Тяхната задача е да служат, за да спуснат надолу в този свят едно въже от светлина и да построят един „Дом Sancti Spiritus”.
Често разказите за техния живот и работа са противоречиви, защото в преданията историческото и алегоричното, външното и вътрешното, материалното и духовното, случайно или целенасочено привидно са смесени в объркана плетеница.
В определеното време такива служители на човечеството отново се завръщат, най-често без да оставят след себе си следи, за да продължат да изпълняват своята задача на някое друго място. Те идват и си отиват, работят и страдат, от любов към човечеството. И независимо от това къде точно служат: те винаги продължават да живеят, защото според същността си са безсмъртни и тук не са у дома си.
Ако един търсещ истината човек иска да се доближи до мистерията на техните имена и тяхното съществуване и да размотае кълбото от сложни плетеници, тогава той самият трябва да тръгне по Пътя към света на безсмъртните души.
Лекториум Розикруцианум
Интернационална школа на Златния Розенкройц
петък, 1 юли 2016 г.
Народният лечител Петър Димков също стига до извода, че богомилите са гордостта на българския народ, защото са тласнали народа ни с десет века преди другите народи, величие, което все още някои не желаят да разберат.
Народният лечител Петър Димков също стига до извода, че богомилите са гордостта на българския народ, защото са тласнали народа ни с десет века преди другите народи, величие, което все още някои не желаят да разберат.
За писателя Георги Томалевски богомилското учение е светлина, която прониква в Европа, за да повдигне отпадналата духовност на народите. То става родоначалник на много други духовни Cathars Monument erected in a place were Cathars were burned under Montsegourin textдвижения до Реформацията, като например албигойството, катаризма, патаренството.
В това отношение считам България за месианска страна. В книгата си Човек, природа и Бог той с огорчение констатира: За жалост, и днес има българи, които смеят да хвърлят укор и шепа кал върху това велико и свято дело. Но каквото и да стане, из тъмните недра на историята ще възстане чистият образ на богомилството, ще победи то низката клевета на невежеството и ще бъде истинска народна гордост.
"Ако има нещо в българската история, което заслужава преклонението и възхищението на всеки разумен човек, безразлично от каква народност е той, това е богомилството.
Ако има период, в който духът на българския народ се е издигал до най-високата точка на постижения и творчество, това е периодът на богомилството.
Ако има случай, при който България да е застанала начело на общочовешкото развитие, начело на цялото човечество, то това е случаят с богомилите.
Някога, преди хиляда години, когато средновековният мрак потискаше и задушаваше цяла Европа, когато вкостенялата църковна догма беше превърнала великото учение на Христа от учение на любов и светлина в такова на фанатизъм, жестокост, ограничение и тъмнина; когато всяка проява на свободна мисъл беше унищожавана от представителите на религията с помощта на кладата и инквизицията и когато народните маси бяха безправни роби, длъжни цял живот да работят за боляри, царе и духовници, тъкмо в тая тъмна епоха от България лумна ослепителната светлина, която озари целия тогавашен свят, раздвижи умовете, сърцата и волите, сепна заспалите народи от робския им сън и даде началото на всички ония по-сетнешни освободителни движения, които доведоха до признаване свободата на човешката личност.
Някога, не много отдавна, само преди хиляда години, от България излезе пламъкът, който, макарkb1tz8 и най-жестоко потъпкан и загасен с насилия и кърви, се прояви по-сетне във Възраждането, Реформацията, хуманизма и Великата френска революция, които направиха от човечеството това, което е днес.
Някога духът на българския народ се издигна до всечовечност и направи щото погледите на цяла Европа да се обърнат към България. За нещастие българите не оцениха както трябва мисията, която им бе дадена. Те отхвърлиха благодатта, която Небето им даде, и оттогава се заредиха техните нещастия. С петстотингодишно робство ние трябваше да изкупим нашето богопротивничество - преследването и изгонването на богомилите...
Някога - преди хиляда години, ние отхвърлихме Божията благодат, ние изгонихме богомилите, които отидоха на Запад и занесоха светлината на Божието Учение там, за да издигне народите, които станаха нейни проводници, на стъпалото, на което днес се намират, а ние останахме в сянка - в робство, на опашката на прогреса..."
Сава Калименов
За писателя Георги Томалевски богомилското учение е светлина, която прониква в Европа, за да повдигне отпадналата духовност на народите. То става родоначалник на много други духовни Cathars Monument erected in a place were Cathars were burned under Montsegourin textдвижения до Реформацията, като например албигойството, катаризма, патаренството.
В това отношение считам България за месианска страна. В книгата си Човек, природа и Бог той с огорчение констатира: За жалост, и днес има българи, които смеят да хвърлят укор и шепа кал върху това велико и свято дело. Но каквото и да стане, из тъмните недра на историята ще възстане чистият образ на богомилството, ще победи то низката клевета на невежеството и ще бъде истинска народна гордост.
"Ако има нещо в българската история, което заслужава преклонението и възхищението на всеки разумен човек, безразлично от каква народност е той, това е богомилството.
Ако има период, в който духът на българския народ се е издигал до най-високата точка на постижения и творчество, това е периодът на богомилството.
Ако има случай, при който България да е застанала начело на общочовешкото развитие, начело на цялото човечество, то това е случаят с богомилите.
Някога, преди хиляда години, когато средновековният мрак потискаше и задушаваше цяла Европа, когато вкостенялата църковна догма беше превърнала великото учение на Христа от учение на любов и светлина в такова на фанатизъм, жестокост, ограничение и тъмнина; когато всяка проява на свободна мисъл беше унищожавана от представителите на религията с помощта на кладата и инквизицията и когато народните маси бяха безправни роби, длъжни цял живот да работят за боляри, царе и духовници, тъкмо в тая тъмна епоха от България лумна ослепителната светлина, която озари целия тогавашен свят, раздвижи умовете, сърцата и волите, сепна заспалите народи от робския им сън и даде началото на всички ония по-сетнешни освободителни движения, които доведоха до признаване свободата на човешката личност.
Някога, не много отдавна, само преди хиляда години, от България излезе пламъкът, който, макарkb1tz8 и най-жестоко потъпкан и загасен с насилия и кърви, се прояви по-сетне във Възраждането, Реформацията, хуманизма и Великата френска революция, които направиха от човечеството това, което е днес.
Някога духът на българския народ се издигна до всечовечност и направи щото погледите на цяла Европа да се обърнат към България. За нещастие българите не оцениха както трябва мисията, която им бе дадена. Те отхвърлиха благодатта, която Небето им даде, и оттогава се заредиха техните нещастия. С петстотингодишно робство ние трябваше да изкупим нашето богопротивничество - преследването и изгонването на богомилите...
Някога - преди хиляда години, ние отхвърлихме Божията благодат, ние изгонихме богомилите, които отидоха на Запад и занесоха светлината на Божието Учение там, за да издигне народите, които станаха нейни проводници, на стъпалото, на което днес се намират, а ние останахме в сянка - в робство, на опашката на прогреса..."
Сава Калименов
Абонамент за:
Публикации (Atom)