Разпространилата се ерес обезпокоила Църквата, която предприела енергични мерки за потушаването й. Инокентий III бил на мнение, че еретиците заслужават смърт, тъй като са се провинили в предателство спрямо Христос. Той призовал краля на Франция да предприеме кръстоносен поход срещу албигойците,който бил организиран през 1209 година. Походът се прочул с невероятните си жестокости, особено в Каркасон, където след превземането на града победителите се отдали на поголовно клане. Откриването на ереста било задължение на епископите, но се превърнало в непосилно бреме за тези “достойни” мъже, които и без това били претоварени с работа, поради което в 1233 г.
Папа Инокентий III (1198-1216), а по-късно и папа Григорий IX (1227-1241) предприемат жестоки мерки, за да попречат на разпространението на богомилството в областите, заразени от еретическата извратеност.
В началото на XIII век Католическата църква е обезпокоена от все по-нарастващото влияние на еретиците и се заема да изкорени веднъж завинаги катаризма.
През 1207 г. папата издава своята була Антикатарос и качва на кладите много еретици. По това време се предприемат масови гонения срещу вероотстъпниците.
През 1208 г. папата обявява кръстоносен поход срещу катарите. В 1209 г. 30-хилядна войска нахлува в областта Лангедок, която се намира в Южна Франция. Рицарите унищожават реколтата, разрушават селищата и жестоко избиват населението. Само в град Базие, и то в църквата, са изклани над 15 хиляди души.
Нунцият, в писмо до папа Инокентий III, оповестява с гордост, че не е пощаден никой, независимо от пола и възрастта. Където минат, войските подлагат всичко на огън и меч.
Жестоките им действия са подкрепени от фанатизирания испанец Доминик Гусман, който, заслепен от омразата си към катарите, създава в 1216 г. монашески орден, носещ неговото име: ордена на доминиканците. Именно те основават през 1233 година най-страховитата църковна институция, Светата Инквизиция.
През 1243 г. окончателно е сломена организираната съпротива в Лангедок, ако не се броят няколкото отдалечени крепости, сред които се откроява величествената цитадела Монсегюр, построена на планински връх. Тази последна катарска крепост е под обсада девет месеца, през които защитниците й отблъскват непрекъснато набезите на кръстоносците. Накрая, през 1244 г., Монсегюр е превзет, а по склоновете на планината кръстоносците запалват огромни клади, на които изгарят голям брой еретици.
Албигойският кръстоносен поход продължава 40 години, а след него най-развитата култура в средновековна Европа е напълно унищожена. Лангедок отново е потопен във варварщината, в която тънат останалите страни. Както се изразяват висшите духовници за най-мощната ерес в християнския свят, тази гнусна проказа на Юга е премахната. Близо половин век след това малцината оцелели катари живеят високо в планината, крият се в пещери, проповядват учението си и водят ожесточени битки със своите гонители.
Регистърът на съдията-инквизитор Жак Фурние в град Памие говори за 79 процеса против катари. В него те са наречени богомили.
Папа Йоан XXII пише през 1319 година: Цяла Босна се намира в ръцете на еретиците, няма вече никакви свещенослужители, не се извършва вече нито причастие, нито кръщение. Той призовава хърватския княз към кръстоносен поход срещу богомилите, тъй като храмовете опустяват, а богомилското учение залива като пълноводна река нови области.
Немският католически теолог Цезарий Хайстербахски, монах от ордена на цистерианците, в своите Беседи за чудесата признава огромното влияние на албигойците: Силата на ересите е толкова голяма, че пшеницата на вярата сякаш в цялата страна (Южна Франция) се бе превърнала в плевел на заблудите. Изпратени бяха абатите на нашия орден и няколко епископи, за да могат с ортодоксална проповед да изтръгнат из корен плевелите, но постигнаха малко... И по-нататък той казва: И албигойското заблуждение толкова се засили, че скоро зарази почти хиляди градове, и ако не беше сподавено с меча на верните, то би обхванало цяла Европа.
Това се потвърждава от множество факти, съдържащи се в архивите на Инквизицията в Италия, Франция и Германия през тази епоха.
В едно писмо на Реймон V, граф на Тулуза, от XIII век, се споменава: Църквите са изоставени и се превръщат в руини. Църковната лодка е изложена на пълно корабокрушение, ако в тази нечувана буря не й се даде мощна подкрепа.
Дори папа Пий II установява: Едва ли някога Църквата е преследвала някое движение така строго и се е борила с такова ожесточение и силни средства, както срещу богомилството. Богомилите ги анатемосват и отлъчват от църковните събори, отнемат имотите им, изселват ги, затварят и изтезават, а често ги осъждат на изгаряне. Цели селища биват разрушавани, жителите им избиват с огън и меч.
И на Изток, и на Запад Църквата прави всичко възможно, за да възпрепятства бързото разпространение на богомилското учение, като подлага на различни мъчения неговите последователи. Въпреки това, привържениците на българската ерес се увеличават все повече. Като център на богомилството, България става особено ненавистна на средновековна Европа и често се споменава в книгите на църковните писатели като разсадник на нечестивото учение, пораждащо нови ереси.
Името на българите - бугри - разпространено в Западна Европа като име на еретици, свидетелства за големия принос на българския народ..., за неговата роля в изграждането на европейската цивилизация - пише Борислав Примов в книгата си Бугрите.
В История на катаро-албигойската ерес страсбургският учен К. Шмидт прави следния извод: Църквата не се ограничи само да налага църковни наказания, проклятия и отлъчвания; ако тя беше вършила само това, щеше да остане в границите на своето право. Но тя направи нещо повече: тя също издаваше граждански и политически наказания. Държавата само усвои тези наказания, вписа ги в своя законник, направи от еретичеството едно престъпление срещу държавата и така стана смирен изпълнител на присъдите, вземани от църковния съд.
Иван Клинчаров също отбелязва: Ако се вгледаме внимателно във фактите, т.е. изучим критически историческото развитие на сектите и отношението на християнската Църква към тях, ще се види, че инициативата за борба против еретиците е вземала не държавата, а Църквата, и че последната никога не е знаела мярка на своето отмъщение.
Запазен е един документ от 1170-1180 г. на известния тълкувател на каноническото право от края на XII век Теодор Валсамон, в който се кава, че по времето на император Мануил I Комнин са изгорени много богомили. Той се възмущава от това, че църковни съдилища издават подобни присъди. Ние сме учили - пише Валсамон по този повод, - че трябва да изгонваме еретиците, не обаче и да ги наказваме.
Целта на процесите срещу богомилите е да бъдат документирани фактите за еретическа дейност. На тях обвиняемите не получават никаква защита, тях ги поставят подобно на жертвено агне върху огнения олтар на кладата. Съзнанието отказва да повярва, че човешки същества са способни на такива чудовищни убийства. Днес ни е трудно да приемем ужасяващите примери за превръщането на Христовото учение, съдържащо принципите на всеопрощението и любовта, във фанатична омраза и жестокост към другомислещите. Вместо дела на милосърдие, Църквата обрича на страдания и мъчителна смърт онези, които се противопоставят на религиозната схоластика, догма и опека.
Вместо с аргументите на Словото, тя си служи с аргументите на насилието. Пренебрегвайки думите на Христос Обичайте се едни други и Прощавайте на враговете си, Източната и Западната църква призовават: “Избивайте еретиците!”, “Унищожавайте бугрите!” Стига се дотам, че на събора в Реймс през 1157 г. е взето решение “еретиците да бъдат опозорявани”, което означава на челата им да бъде дамгосван с нажежено желязо “знак за еретически позор”.
Тази мярка е прилагана и към катарите в Оксфорд през 1159 година. Папа Инокентий IV нарежда в 1252 г. да се конфискуват имотите не само на еретиците, но и на всички, които ги укриват и не съдействат да бъдат те откривани. Отминават векове, докато бъдат счупени оковите на църковното всесилие, безброй са човешките жертви в безогледната сеч на религиозните войни, за да придобием правото да мислим и живеем свободно, неограничавани от невежеството и духовния деспотизъм на различни религиозни праведници.
Френският монах Алберик разказва в своята подробна хроника от 1239 година: На тринадесетия Божи ден на месец май при Монт Вимер беше извършено голямо и угодно на Бога изгаряне на булгари. И бяха изгорени на огромна клада 183 булгари в присъствието на наварския крал, на много барони от Шампань и на много епископи. Той пише, че еретиците биваха осъждани на огнена казън, и цитира указа на краля: Ако някой е заподозрян в българска ерес, съдебната власт да го улови и да го изпрати на епископа, и ако това се докаже, трябва да бъде изгорен... Къщите, наследството и покъщнината, които принадлежат на бугри, да преминат в ръцете на краля.
В Лобийските анали се съобщава: Лето 1235-о. През тази година бяха открити бугри и бяха изгорени. Матей Парижки допълва в хрониката си: Тогава се появи един католически проповедник и инквизитор, ревностен борец срещу еретиците; той се назоваваше Робер Бугр и жестоко преследваше бугрите; същият Робер, преди да възприеме правата вяра и да стане неин верен служител, беше бугр. Изпълнен с ненавист и обзет от жажда за унищожение, той е назначен от папа Григорий IX за инквизитор. Фламандските балади съхраняват редица исторически достоверни факти за ужасите, на които този монах подлага населението, приело богомилството.
В Соасонските летописи на манастира Свети Медар е записано: Лето 1236-о. Много голям брой еретици, които някои наричаха булгари, а други - пифили, бяха заловени в различни градове и села на Франция, Фландрия, Кампания, Бургундия и останалите провинции.
Поради усърдието на проповедника брат Робер Бугр, бяха поставени на изпитания и разследване от архиепископи и прелати от останалите църковни степени, накрая бяха обвинявани като еретици и бяха предавани на светските власти.
Някои от тях бяха хвърлени наново в затвора, за да се разкаят, а други, които не пожелаха да се откажат от ереста, бяха изгорени на клади и имуществата им бяха конфискувани от светските власти. Това ставаше не само през тази година, но и преди нея в продължение на три последователни години, и по-късно в продължение на пет и повече последователни години. Наистина от мнозина се говореше, че безбройни множества еретици били разпръснати по различните области на Галия
неделя, 25 септември 2016 г.
Българската ерес Френските катари се наричат също “българи”, тъй като тяхната главна люлка се намира в България. В своя Антикатарски сборник (1228-1229 г.) Дуран дьо Хуеска нарича катарите във Франция с латинската дума Bulgarenses (българи).
През XI и XII век из френскитe земи богомилските последователи добиват известност с името катари (от гръцката дума katharos - чист), и албигойци (от името на град Алби, един от първите центрове на богомилството). Богомилите от малоазийските общини се наричат христополити, т.е. поданици и граждани на Христос, а тези от европейските - християни.
В Анонимен автор - сборник от края на XIV век по църковна история на френския духовник Никола Вение, са запазени откъси от загубено съчинение на неизвестен италиански летописец, писано в края на XII век. Те съдържат сведения за връзката между богомилството и появата на катарите в Западна Европа: Както намираме написано от един стар автор, ереста на катарите е била пренесена от земите оттатък морето, а именно от България: оттам тя се е разпространила из други страни, където добила после голяма популярност - именно в земите на Лангедок, на Тулуза и на Гаскон.
Поради тази причина албигойците били наричани също “булгри” (от българи) и “котеро” (от катари). Споменатият вече автор, като говори за произхода на тази ерес и за тези, които са я пренесли, си служи със следните думи: “На първо място ереста на катарите започна да се разраства в Ломбардия. Най-напред катарите имаха за епископ някой си на име Марко, под чиято власт бяха управлявани всички ломбардци, тосканци и маркиани. Същият Марко имаше своя сан от България.
В едно друго съчинение, от XIII век, доминиканецът Етиен дьо Бурбон обяснява произхода на ереста, както и имената, с които са назовавани богомилите, именно валденци и албигойци, които се наричаха патарени или българи, като допълва: Те се наричат българи, понеже главното им убежище е в България.
През 1201 г. Робер, монах в Сен Мариен д’Оксер, отразява в хрониката си ереста, наричана българска, и говори за еретици, наричани българи. Той изтъква в нея: По това време ереста на българите беше вече широко разпространена. В 1205 г. Матей Парижки пише за ереста на патарените или българите; в 1207 г. Гийом дьо Нанжис нарича българи френските катари; в 1217 г. доминиканският монах Етиен дьо Бурбон уточнява: Френските катари се наричат също “българи”, тъй като тяхната главна люлка се намира в България. В своя Антикатарски сборник (1228-1229 г.) Дуран дьо Хуеска нарича катарите във Франция с латинската дума Bulgarenses (българи).
Жак Бенин Босюе (1627-1704) е един от най-ранните историци на еретичните движения във Франция. Той констатира, че еретиците на Запад са известни с много имена: Всички дошли от България; оттам те взели името, което се чувало най-често от устата на народа - българи.
Зигел посочва: Богомилското учение дошло в Чехия чрез валденството, което се развило под влияние на богомилството. Антоан Донтен установява: Латинският катаризъм води началото си от българското богомилство.
Жан Дюверноа, който добре познава катаризма, обръща внимание на следния факт: България става прародина и ковачница на основните идеи на движението..., играе важна роля в средновековната история. Нейното място трябва да бъде посочено и признато, а вниманието към нея - увеличено.
В своите изследвания за катарите в Лангедок, Ели Гриф стига до извода: Не съществува никаква трудност да се открие, че корените на всички еретични групировки от Средиземноморието са свързани с голямата богомилска ерес, която от X век се е загнездила на Балканския полуостров (особено в България), а след това в Константинопол.
Проф. Марсел Дандо, в книгата си Корените на катаризма, се спира върху двата пътя, по които се развиват богомилството и катаризмът, и изразява мнението, че вървят по успоредни линии: В моите изследвания аз не мога да не разглеждам двете системи, които образуват една обща система...
Моята система за началата на богомилството се прилага от само себе си и към катаризма. Двете линии от паралела богомилство-катаризъм се събират в една линия. Сродството между тях се потвърждава от всички съвременни учени.
Безспорно е сродството между източните и балканските богомили и възгледите на “бугрите” и окситанските албигойци, както изтъква Пиер Дюрбан, автор на книгата Актуални проблеми на катаризма. Той пише: XI и XII век видяха катаризмът да се развива по цяла Европа с едно определено съсредоточаване в областите на Средиземноморието...
Източният полюс, или богомилският, изглежда в началото най-значителен..., след това някои историци говорят предимно за западен полюс... Първоначалното българо-балканско гнездо на катаризма е изместено след 1170 г. от Тулуза и от албигойската Окситания, които стават “главният полюс”. Ели Гриф констатира: Ереста на катарите, която се появява във Франция през първата половина на XII век, се свързва с еретиците-богомили на Балканите.
Сицилия, Палермо и Ломбардия в Северна Италия стават главните богомилски огнища на Запад. Там отиват да се обучават проповедници от Франция и други страни, понеже там се намират главните еретически учители. Италианските водачи отиват да се учат от българските богомили. Един от тях, епископът на еретиците от Конкорецо, Назарий, сам заявява, че е научил еретичното учение от епископа и по-големия брат от Българската църква.
В Италия и Франция името българин става синоним на еретик, тъй като българите са първоучители на западните еретици. Бугр съществува и като нарицателна дума в съвременния френски език. В нейния смисъл е запазено отношението на църквата към богомилите. Едното значение на думата е свързано с понятието лош, покварен човек, а другото има смисъл на добър, смел, народен човек.
Христо Маджаров пише: За властниците от цяла Европа думата “българин” е синоним на опасна ерес за техния ред, пратена за наказание на лъжехристиянския свят...
През втората половина на XII век богомилството се разпространява отвъд Ламанша. Преследванията срещу него са толкова жестоки, че някои еретици, за да се спасят, бягат на Британския остров и там пренасят своето учение.
Катаризмът прониква в Англия през 1162 година. Един тогавашен английски историк, Вилхелм от Нюбъри, дава сведения за масовото проникване на богомилството из най-широки земи на Галия, Испания, Италия и Германия, където от еретическата чума бяха заразени извънредно много хора. Някои от тях, след като било разкрито грешното им учение, проникват мирно в Англия, за да разпространяват тук своята ерес. Историкът описва как голяма част от тях са заловени, поради което не успяват да изпълнят намеренията си.
В Западна Германия, по долината на река Рейн, също през XII век, прониква учението на богомилите. В Майнц, Бон, Кьолн и други градове възникват първите центрове на богомилската дейност. Бедните на Христа, както се наричат, непоколебимо вярват, че именно те, а не богатите прелати, представляват истинската Христова църква.
С примера на собствения си скромен живот те въздействат върху широки кръгове от обществото. Хората им вярват и ги следват, за ужас на Църквата, богомилските общини бързо се увеличават. Преследванията не закъсняват, но не дават очакваните от Инквизицията резултати. В Бон и Кьолн се издигат първите клади, на които унищожават непокорните отстъпници от правата вяра.
Инквизицията изгаря многобройна група катари, начело с Арнолд, в град Кьолн през 1163 година. В своите Епистола (писма) Евервин Щайнфелдски описва, че когато през 1146 г. пламва първата клада в центъра на този град, преди да изгорят, еретиците гордо заявяват, че християнската им вяра е била създадена тайно и крита още от времето на първите християнски мъченици и е съществувала оттогава непрекъснато в Гърция и в други някои земи.
Немският католически духовник разказва в едно свое писмо за катарите от XII век, които живеят в Германия: Това е тяхната ерес. Казват, че само тяхната църква е истинска, понеже само те вървели по стъпките на Христа и оставали истински последователи на апостолския живот, тъй като не търсели земни блага и не притежавали в собственост нито жилища, нито земи, нито имущества, както не е притежавал Христос и не е позволил на своите ученици да притежават. А вие, казват те, трупате дом след дом и земя към земя и търсите материалните блага на този свят.
Така дори тези, които у вас се смятат за най-съвършени, като монасите и редовните каноници, макар и да не притежават това като частна собственост, все пак го притежават общо, фактически имат всички тези неща. За себе си казват: ние сме бедните на Христа, не сме установени на постоянно местожителство, бродим от град в град, като овце сред вълци сме подложени на преследване, както апостолите и мъчениците, макар и да водим свят и труден живот с пост и въздържание, пребиваващи ден и нощ в молитви и труд, като чрез труда търсим само необходимото за живот. Ние понасяме всичко това, понеже не сме от този свят... Ние и нашите бащи, истинските апостоли, останахме верни на Христа и ще останем до края на века.
Катарите и албигойците се противопоставят на църковната материалистичност, за което свидетелстват някои документи на самата Инквизиция, където се посочват обвиненията им по време на съдебните процеси: Папата и епископите, прелатите и духовниците, които притежават богатствата на този свят и не следват светостта на апостолите, ...са грабливи птици и мъчители. На такива Христос не смята, че заслужават да им предаде църквата..., на тях не трябва да се подчиняваме.
И по-нататък: Ние сме християни, стараем се да заслужим Божията милост с дело, думи и мисъл. Нищо скверно не вършим, нищо от учението на Христа не отричаме, нито изменяме. Ние живеем така, както са живели първите апостоли. Изповядваме Словото на спасението и пазим Христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени.
През 1145 г., половин век преди Албигойския кръстоносен поход, самият свети Бернар Клервоски идва в гр. Везле - Лангедок, да проповядва срещу катарите. Според историческите свидетелства, 30 на сто от всички техни проповедници произлизат от благородническите родове на тази област.
Бернар явно е възхитен от тях: Няма по-християнска проповед от тяхната, а моралът им е безупречен. Католическият светец казва в една своя проповед следното: Те не ядат хляба си бездейни, чрез труда на собствените си ръце си осигуряват съществуването.
Друг автор - Ебрард, потвържава този известен факт: Ако влезе при тях някой изпаднал в бедност, след известно време ще стане богат, защото, заети от сутрин до вечер със своите работи, те не дават почивка на ръцете си. Райнер Сакони пише следното а тях: Денем работят, а през нощта изучават светото Писание и проповядват. Народният лечител Петър Димков твърди, че в Песен на нибелунгите се казва как богомилите, които бягат от България на Запад, носели торбичка с билки и откривали болестите по очите, т.е. владеели ирисовата диагностика и лекували болните.
Григорий IX учредява Инквизицията, чието предназначение било да облекчи епископата, като се нагърби с този неблагодарен труд. След 1254 г. съдените от Инквизицията вече нямали право на адвокат. Ако обвиняемият получел присъда, имуществото му се конфискувало - във Франция до последния петак.
Когато се докажела вината на подсъдимия, той бивал предаван на светските власти с молба животът му да бъде пощаден, но ако последните пропуснели да го качат на кладата, рискували да бъдат изправени лично пред Инквизицията... Служителите й били предимно от ордените на доминиканците и францисканците. Инквизицията не успяла да проникне в Скандинавия и Англия... Като цяло Инквизицията се увенчала с успех; тя съумяла още от самото начало да изкорени напълно албигойската ерес...
Никола Филипов констатира в книгата си Богомилството следното: Като не успяло да се развие в стройна, стегната система, богомилството угаснало в края на средните векове. В началото на XIII век в Южна Франция албигойците били смазани от кръстоносния поход, организиран срещу тях от папа Инокентий III и от Инквизицията; оцелелите забегнали или се слели с валденсите, които... в някои отношения са били близки на богомилите и се смятат за предшественици на протестантите. Изобщо, богомилството е добило голямо значение на Запад; там то представя първата фаза на борбата с папството.
В писмото си до цар Петър цариградският патриарх Теофилакт дава следните указания за борбата с богомилската ерес: Змиевидната и многоглава хидра на нечестието трябва да бъде погубена и всяко възпалително средство на лъжата и незаконната сеитба да бъде превърнато в пепел.
Според него: Църквата трябва да отсече като изгнили и вредни членове всички, които не се разкаят и продължат да упорстват в злото, и да ги предаде на постоянно осъждане, да ги подложи на проклятие... Гражданските закони на християните... определят смърт за тях, подлагайки ги на смъртно наказание, особено когато се вижда, че злото все повече пълзи и надвива, погубвайки много хора. Изпълнен с религиозна нетърпимост и фанатизъм, патриархът отправя и няколко анатеми срещу богомилите.
В подробния Исторически преглед на Българската църква от самото й начало до днес Марин Дринов пояснява: Българската църква не гонеше богомилската ерес с огън и меч, а само словесно изобличаваше нейното учение и словесно увещаваше богомилите да се върнат към православната вяра.
Само цар Борил вдигна против тях гонение и се стараеше да ги изтребва със светско оръжие. Това той направи по желание на папата, под влияние на когото, както показахме, той се находи няколко пъти.
Но щом падна Борил и на българския престол седна законният му наследник Йоан Асен, не само се прекрати гонението на богомилите в България, но те още идваха, за да търсят там спасение и от други страни, гдето по желанието на папата не ги оставяха на мира.
Сам папа Григорий IX свидетелства за това в писмото си до унгарския крал Бела IV, в което между другото четем: “...клетвопрестъпният Асен приема в земите си еретиците и позволява им да напълнят тази земя с нечестието си.” Освен това Марин Дринов подчертава: В Западна Европа богомилството има добри последствия за народите, защото от него се захвана онази страшна борба с властолюбивото римско духовенство, която най-после избави народите от духовното и телесно бреме на римския папа.
БОЯН МАГА - ясновидец и велик мъдрец той се ползва с голяма любов сред народа. Овладял до съвършенство бялата магия, Боян можел да се дематериализира и материализира и да приема чрез преобразяване различни тела.
В историята на България има немалко харизматични личности, чийто изпълнен с мистичност живот предизвиква интерес до ден днешен. Основната причина е, че тази мистичност се подхранва veneaminтъкмо от неразгадани истини и факти, затрупани безвъзвратно от времето.
Един от най-любопитните примери си остава битието на Боян Магесника, макар че е живял през далечния Х в. - златното столетие на страната ни.
Мнозина изследователи считат, че действителен създател на богомилството е не Поп Богомил, а най-малкият син на цар Симеон - Боян Магът, който е една от най-тайнствените личности в тази епоха.
Поп Богомил е легендарна личност, а Боян Магът е идеологът и основателят на учението. Поп Богомил е разпространител на учението - казва Учителя Беинса Дуно.
Проф. Васил Златарски в История на българската държава през средните векове (том I, част II) пише: След смъртта си цар Симеон оставил четирима синове, от които Михаил бил от първия му брак, а другите трима: Петър, Иван и Вениамин, който носел народното име Боян, били от втория му брак със сестрата на болярина Сурсувул...
Известие за поп Богомил намираме и то в един византийски паметник. Става дума за един препис на „Синодика в неделята на православието”, запазен в Vindobonensis hist. gr., 73 (издаден от J. Gouillard, Le synodikon de l'orthodoxie, Travaux et mémoires, 2. Paris, 1967, c. 59. В този препис, съставен през XIII в., неизвестният автор е поместил сред анатемитѣ, отправени срещу възгледите на византийския философ Йоан Итал, една анатема против поп Богомил като разпространител на манихейската ерес по време на българския цар Петър:
bo
т. е. „проклятие срещу поп Богомил, който подбуди и разпръсна по време на царуването на Петър, българския цар, тази манихейска ерес във всеки град и област*. Както се вижда, анатемата съвпада почти напълно със съответната анатема срещу Богомил в Бориловия Синодик. Анализът на текста сочи, че византийският компилатор е имал вероятно пред очи този български паметник и е възпроизвел въз основа на него посоченото известие за дейността на поп Богомил.
Кога точно е роден Боян Мага не е изяснено точно – дали е през 908 или 910 година, а годината на смъртта му пък е напълно неизвестна. Сигурно е само, че не е бил дълголетник.
Макар, че е член на царското семейство, за живота на Боян Магесника премълчават и византийските, и българските хронисти. Сведенията за него са съвсем оскъдни. За него все пак пише епископ Лиутпранд.
Известният в средата на X век във Византия епископ Лиудпранд, който по това време е посланик50 и хронист на германския император, в съчинението си Възмездие споменава за Боян: Симеон имал двама сина, единият на име Боян, а другият на име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите, а от първия Симеон всъщност имал и други синове: Михаил, който приел монашеството и Йоан, известният рилски чудотворец и покровител на България.
Известно е, че епископът посещава няколко пъти Византия и Преслав и е силно заинтересуван от личността и делата на Боян. Единствено той оставя краткото описание за него: Вениамин-Боян бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование. Цитираните редове на Лиудпранд изразяват голямото му възхищение пред магическите способности на Боян Мага, но не дават подробни сведения за неговата дейност и живот.
Боян, разказват, дотолкова бил изучил магията, че внезапно можел да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр.
Според летописците, макар че се е занимавал с магьосничество, Боян е покръстен и е приел християнското име Вениамин. Смята се, че е завършил Магнаурската школа в Константинопол. Смята се, че е учил и в тайна школа, където са преподавани, само на избрани, египетските мистерии. В Константинопол по онова време е имало таен клон на египетските мистерии - своеобразна световна академия на науките. Там Боян добил солидни познания по различни религиозно-философски и медицински въпроси. Така че, заедно със заниманията в Магнаурската школа, Боян е завършил и египетска езотерична школа, където е получил и своето духовно посвещение като маг.
Този български княз се е занимавал с магия, но не се е отрекъл от православието, нито е станал еретик. Хората от Средновековието са намирали възможност да примирят своите занимания с магията и християнството. В какво точно се е състояло магьосничеството на княза никъде не е изяснено. През онази епоха, изкуството на Боян се било твърде разпространено и България се е славела с множество магьосници, чийто имена и умения не са достигнали до наши дни. Вероятноте са използвали магически ритуали от практиката на прабългарската и славянската езическа традиция.
Славата му на маг нараства толкова, че той става известен и на чуждите дипломатически среди във Византия. Трябва да се знае, че на санскритски, гръцки и латински език думата “маг” означава мъдрост, вътрешно величие. К. Кудрявцев дава следното определение: Магът е мъдрец, чиито сили се основават на тайни науки, недостъпни за другите, а магията е наука за пътя, водещ към вътрешното, духовното усъвършенстване.
Николай Райнов достига през многогодишните си проучвания до интересни подробности: Симеон бе умрял на 27 май 927 г. От първия си брак той остави един син, Михаил, когото покалугери. А от сестрата на Георги Сурсувул остави Петър, Иван, Вениамин-Боян, и една дъщеря, на която неизвестното за историците име е Зоя.
В Богомилски легенди той уточнява: Този монах, Боян Магесникът, единственият по сила мистичен образ в нашето минало - човекът, за когото не може сигурно да се каже кога и къде е загинал... - е написал, казват, най-хубавите и силни богомилски сказания.
А в книгата Отдавна, много отдавна пише следното за него: Страшни тайни знаел, нямала граници вълшебната му сила.
Интересни сведения за основоположника на богомилството дава Петър Димков: Боян е третият син на нашия велик цар Симеон, известен в историята ни с името Баян и с християнското си име Вениамин. Като своя баща той е учил в най-великия тогавашен университет “Магнаурската школа”.
Пръв за Боян Магесника пише Юрий Венелин. Според него магът имал склонност към наука, поезия и музика. Според него князът може да се нарече "магьосник", но само в метафоричен смисъл. Раковски също героизира Боян Магесника в поемата си "Горски пътник". Академинк Балан подкрепя тезата, че става дума не са магьосник, а за полям поет, чийто творби са изчезнали.
Георги Ст. Раковски също героизира Боян Магесника в своята поема "Горски пътник". Александър Теодоров-Балан също се увлякъл от тезата, че всъщност става дума не за магесник, а за голям поет, чиито творби са изчезнали. Васил Пундев обобщава безпристрастно, че поетът от "Слово за Игоревия полк" няма нищо общо с нашия Боян Магесник.
Бидейки гений по природа, Боян завършил бързо и с пълно отличие школата и имал щастието да бъде приет в тайния университет - клон на египетските мистерии...
Там се изучавало изкуството да се лекуват болните от разстояние и без всякакви лекарства... Баян, освен тези знания, притежавал и учението на йогите за силата на мисълта чрез внушението, самовнушението и хипнозата...
Баян Магът е основоположник не само на богомилството (като антифеодално учение, насочено против болярите и византийското духовенство), но и на народната медицина.
В книгата си Новият човек - творец на съдбата си Петър Димков пише: ...Това религиозно учение, което се е появило в България в X век срещу гръкофилството и крепостничеството, е било основано от Боян Мага - втори син на цар Симеон, и разпространено от неговия пръв помощник Поп Богомил - първи съветник на дядо му цар Борис I, баща на цар Симеон...
...Това духовно движение, възглавявано от великия български Маг (от ранга на апостол Йоан), е най-голямата гордост и заслуга на българския народ, защото с него той даде Реформацията на света.
Петър Димков изтъква, че като ясновидец и велик мъдрец той се ползва с голяма любов сред народа. Овладял до съвършенство бялата магия, Боян можел да се дематериализира и материализира и да приема чрез преобразяване различни тела.
Редица автори представят Боян Мага като окултист и съвършен богомил, който владее тайните на природата и притежава свръхчовешки качества. Съвременни изследвания стигат до идеята за дълбочинна езотерична връзка между бог Тангра, Орфей, Иисус Христос и Боян Мага, за да се подтикне в Х век с мощен импулс развитието на славянските народи и на Европа за цели столетия напред. Сандоке-Елена-Олга, дъщеря на цар Ръсате-Владимир и по-късно покръстителка на Русия (канонизирана за светица), и княз Боян, син на цар Симеон, чрез молитвите си към бог Тангра и към Иисус Христос “за спасение”, са получили основата на новите богомилски идеи... - се обяснява в статията Княгиня Олга и Реймският псалтир.
Княз Вениамин, обезсмъртен в народната памет под името Боян Мага, е личност, владееща свръхсетивни сили. В произведението на староруския епос Слово о полку Игореве, от XII век, той е наречен славей на старото време и внук на бог Велес, който е славянският бог на плодородието и магията. Като нарича Боян Мага Велесов внук, авторът на песента посочва изключителните му качества на чудотворец, способен да се превъплъщава от човек във вълк и орел.
В “Задонщина”, от XIV век, се казва: Да си спомним за старите времена, да отдадем прослава на мъдрия Боян, на прославения киевски гуслар. Защото мъдрият Боян, като докоснеше с бързите си пръсти живите струни, възпяваше подвизите на руските князе.
Името на мъдрия Боян е популярно не само сред българския, но и сред съседните народи като цар Симеонов син Вениамин, наречен Боян, в памет на най-стария Кубратов син Баян, или Батбаян. Името му означава който бае, който гадае, а по-късно се променя в Боян - който не се бои и който обича да се бие.
Според една легенда, царският син Боян умеел омайно да пее и свири, а освен това разбирал езиците на всички животни и птици. За Боян Мага пише Юрий Венелин в Критични изследвания за историята на българите, издадени в Москва през 1849 година: А Боян, по-малкият от тях (от другите синове на цар Симеон - Михаил, Петър и Йоан - бел. авт.), предпочете да живее като честен човек. Като приемаше колкото доходи му се падаха, той се предаде на своята склонност (в която подражаваше на покойния си баща) към науката и словесността, а най-много на поезията и на музиката.
Към образа на Боян Мага проявяват интерес мнозина писатели, историци и поети, които го възхваляват в своите творби. Той остава в народната памет като събрат на Орфей, като чародей и ясновидец, разбулващ природните тайни.
В Български мистерии (III част) Христо Маджаров отбелязва: Преди едно хилядолетие Белият Брат - Боян Магът, поведе борба срещу тъмните сили за възстановяване на чистото Христово учение, като запали богомилски огън, довел Европа до Реформацията и Ренесанса.
Николай Дойнов твърди в книгата си Четиримата братя, че след като подготвя и посвещава много ученици в нашите области, Боян Магът продължавна своето апостолско дело в необятните руски земи, кръщавайки в Христовата вяра. А Боян Боев пояснява: Според някои изследвания, главният основател и ръководител на богомилското движение бил Боян Магът, а Поп Богомил и другите са били разпространители и проповедници на богомилството.
Същото потвърждава и Христо Маджаров: Лично Боян Магът - Посветен от най-висок ранг, заедно с няколко други основоположници на движението, подготвя и изпраща в света 4200 съвършени, разнасящи българската мъдрост.
В книгата си Завръщането на богомилите той пише следното за Боян Мага: Той е брат на мекушавия български цар Петър, който е омотан във византийските интриги и суети на своята развратна съпруга - византийката Ирена.
Завършил Магнаурската школа в Цариград, получил Посвещение за световните Мистерии и владеещ могъщи окултни сили, заради което е наричан Боян Магът, той отказва предложения от брат му трон, защото е осъзнал своята по-отговорна мисия. Изградил образцова езотерична Школа, включваща няколко видими и невидими сфери, той повежда борба срещу Княза на тъмните сили за възстановяване на първичното християнство. Учението му е универсално, за цялото човечество, защото е синтез на всички езотерични пътища, водещи към Този, Който заяви: “Аз съм Пътят...” (Иоан 14:5).
То носи светла житейска мъдрост от миналите епохи ...и разкрива скритата простота на Христовото Слово чрез един съвършено нов български богомилски синтез... Голям Учител на Бялото Братство и могъщ ясновидец, Боян Магът знае добре какво очаква него и братята богомили. Но знае също и своята мисия и как да я изпълни...
Жертвайки личния и физическия си живот, (той) блестящо изпълни своята мисия, освобождавайки християнството от тъмния гнет и подготвяйки интелектуалното развитие на новата цивилизация... Освободено от схоластичния мрак, от властта на Догмата и Йерархията, човечеството през Ренесанса преминава в нов етап на свобода и еволюция... [33]
Интерес представлява историко-литератураната студия Боян Магьосникът от Васил Пундев, написана през 1923 г., където четем: В нашето минало няма по-загадъчна личност от тази на Боян Магесника. Споменът за него е някаква скъпа национална тайна и гордост; образът му през далечините на десет века излъчва обилни внушения, в неопределеността на които е непоколебим у нас един почти мистичен респект. В тях трепти смътно досещане за непостижима в своята забуленост загадка.
Тя ни тревожи, за да тревожим ние духа на Симеоновия син, търсейки сигурни исторически свидетелства за него. Легендата, поетичната и научна мисъл се спират пред неговия образ, отгатвайки възможните му черти с предчувствието, че те ще се обединят някога в истински портрет на един изключителен българин, който е имал голямо значение за нашия духовен живот. Ние сякаш бихме искали да повярваме в една историческа илюзия, която би ни издигнала в собствените очи. А това увличане е лесно обяснимо
Историята е записала името на княза като син на Симеон (у византийските летописци срещаме името не Боян, а Вениамин) с имената на други синове на великия цар, оставили в потомството спомен на съжаление и мъка заради отпадането на силната българска държава на баща им. За другите му синове, особено за малодушния Петър, имаме повече вести в чужди и наши исторически извори. Но за княз Вениамин политическото минало мълчи, навярно за това, че в него той не е взимал активно участие, че не е имал връзки с държава, войни и погроми. А почти само в тях е записана нашата история; тя е забравила духовните движения, забравила е дори богомилството...
Но кой е бил всъщност Боян, чието име византийските летописци не споменават? Лиудпранд говори само за двама Симеонови синове - Петър и Боян... А византийските летописци говорят за четирима: Михаил от първата жена на Симеон, и Петър, Йоан и Вениамин - от втората... Неучастващ в държавните грижи, той навярно е живял само с наука и съзерцание, бил е истински син на ученолюбивия баща. Пред княз Боян са израствали в светлината на извънвременното върховните проблеми на човешката мисъл. Неговият дух е стигнал до разрешения, които са останали незаписани и забравени. Но не завинаги.
..Ако историята мълчи, имаме поне легендата за Боян, така известна във Византия, сигурно минала и в Русия (може би чрез Светославовите походи), където виждаме нейните ясни отражения в “Слово о полку Игореве” (оттам и в повестта за Куликовската битка - “Задонщина”). И щом легендата за нашия Боян е минала в Русия, така навярно ще трябва да си обясним и факта, че в “Словото” руският Боян е наречен “Велесов внук”...
Певецът Боян е наречен “Славей на старото време”, внук на бога Велес и се почита като поет с извънредна, почти свръхестествена дарба; тук във връзка с певеца се споменава и някакъв Троянов път. Дали този поет Боян, който се “носил мислено по дърветата и като сив вълк по земята, като тъмен орел под облаците”, няма нещо общо с нашия княз Боян, за когото кремонският епископ чувал, че се “превръщал внезапно от човек на вълк и на всякакъв друг звяр”? Лесно е да се допусне връзка между тези две обявени от легендата имена, дори да се приеме, че те са имена на една и съща историческа личност.
В есето си, посветено на Хилядагодишнината на Боян Магесника, д-р Найден Шейтанов пише: Десети век е за нашата родина “златен век” на държавната мощ и култура. Тогава владееше “книголюбец” цар Симеон и свещенодействаше син му Боян Магесника... Ако обаче държавното дело на царя полуелин пропадна наскоро и черковната му литература мина към владетелска чужбина, без плодоносна следа в народа ни, духовният подвиг на Боян Магесника - систематизатора на Богомилството като вяра и светоглед - направи от България нов Йерусалим за Европа...
Мистичната влага на Бояновото учение покри и родната земя с буйна растителност. Би могло да се каже, че цялото наше “просто”-народно, сетне и личното творчество е пропито с неговия магнетичен сок... Преди хиляда години Боян Магесника донесе от Сион скрижалите на българската веда и цели десет века съпътства, като бледен месец, благословената ни, ала страдна земя...
Цветан Минков отбелязва в романизирания си очерк Боян Магесника в 1930 година: Името на Боян засенчи имената на всички богомилски апостоли и проповедници... Словото му се носеше от уста на уста - като бясна стихия, която изправяше приведените гръбнаци и разведряваше отчаяните лица. Словото му неусетно преобрази живота... Проповедите и делата на Боян плениха до такава степен народа, че той почна да го обожава.
Какъв е бил в действителност българският княз Вениамин - тази загадка остава да отгатнат бъдещите изследователи и историци.
ПОП БОГОМИЛ И ДРУГИ БОГОМИЛИ
ПОП БОГОМИЛ
Според Йордан Иванов, името на Богомил трябва да се впише в аналите на историята на лично място между другите благодетели на човечеството. Ето и мнението на известния теософ Стоян popВатралски, който изразява своите възгледи за богомилите в брошурата си Кои и какви са белите братя?, издадена през 1926 година.
Той заявява категорично: Най-великият българин е бил, и е, Поп Богомил. Той единствен, между нашето племе, с кваса на своето жизнедавно учение, е внесъл ценен принос в съкровищницата на световната култура. Като реформатор, Поп Богомил беше предтеча, беше Йоан Кръстител, на всички велики реформатори, с които цивилизацията днес се гордее.
От своя народ, благодарение на злочестото византийско влияние, тоя великан е нещо по-зле от отречен, нещо по-срамно от забравен...
Стоян Ватралски подчертава: Древните богомили - наричани в Германия катари, в Италия патарени, в Англий лоларди, във Франция албигойци, - бидейки будители преди Ренесанса и реформатори преди Реформацията, дадоха най-големия тласък в историята на света към култура и възход...
В житието на Теодосий Търновски, патриарх Евтимий изобщо не прави разлика между ереси манихейски и богомили. В него се казва, че на събора, свикан в Търново от Иван Александър, е осъдена скверната и богоненавистна богомилска, т.е. месалианска ерес.
За Поп Богомил и неговата дейност се споменава и в руски списъци на забранени книги през XV-XVI век. В един Индекс на забранените книги, запазен в руски сборник от XVI век, той е посочен като автор на съчинения, а до неговото име стоят имената на редица писатели от епохата. През XV век руският митрополит Зосим (1490-1494) определя Поп Богомил като баща и учител на известния съставител на апокрифи Поп Йеремия.
------------------------------
ДРУГИ БОГОМИЛИ
До нас достигат имената на някои от най-известните през Средновековието богомили. В Синодика на цар Борил има анатема срещу Тодор, Стефан, Добри, Петър, Никита, Васил, прекия ученик на Поп Богомил - Михаил, който е водител на богомилите в края на X и началото на XI век, и видния Василий Врач.
Николай Райнов допълва: Между първите апостоли на богомилството ясно се отделя една мома по име Макрина. Нейното име е записано в реда на ония, чиято ревност в делото има малко последователи. Тя е известна под името Михаил Унгарец. През XI век богомилски първоучители са Марко (за тракийските общини) и Иоан Чурила (за малоазийските общини). Евтимий от Акмония свидетелства: Чурила цели три години е проповядвал и е убедил цели градове в тракийските области, а и на много други места. Той пише, че от богомилската ерес са обхванати всички земи от тогавашната Византийска империя. Анна Комнина изтъква, че броят на богомилите нараства толкова, че самата столица е изпълнена с тях. Заразата се беше загнездила също и в знатни родове и нещастието бе засегнало голям брой хора.
В началото на XII век Василий оглавява тракийските общини и народът го нарича Врач (лекар) заради необикновените му лечителски способности. Заедно със своя учител Поп Йеремия той е един от най-образованите разпространители на богомилското учение.
Проповедническата си мисия започва в средата на 70-те години на XI век и повече от 40 години, придружаван от своите 12 апостоли, Василий създава много богомилски братства. Някои историци допускат, че той е роден около 1028 г. в Охридска епархия и учи в манастира “Свети Пантелеймон”, където става монах. Като ученик на Поп Йеремия, известен автор на редица богомилски апокрифи, Василий изучава тайните на богомилството в продължение на 15 години. След това близо 50 години до залавянето му през 1111 г., той проповядва и разпространява сред народа учението заедно със своите ученици, между които има и жени.
В съчинението Алексиада византийската писателка Анна Комнина - дъщеря на император Алексий I Комнин, описва как той решава да унищожи богомилската ерес, която прониква дори сред висшите среди на византийската столица. По негова заповед в провинциалните области са заловени и отведени в Константинопол много богомили, сред които е и Василий Врач.
Чрез коварство императорът успява да го убеди да издаде същността на богомилството. По време на беседата си с Василий той нарежда на бързописец, скрит зад завеса, да отбелязва дословно всичко от разговора. Записаното използват на съдебния процес и осъждат 80-годишния богомилски първоучшител на смърт чрез изгаряне.
Ето какво пише за него Комнина в книгата си: Някой си монах, на име Василий, умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше 12 ученици, които наричаше още и апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, ...и разпространяваше злото навсякъде. Злото опустоши много души с бързината на огъня.
Някои от богомилите бяха доведени в двореца и всички сочеха Василий за свой учител и пръв водач на ереста. Един от тях, на име Дивлатий, който беше задържан и разпитван да ги изкаже, първо не желаеше, но след като беше подложен на изтезания, издаде споменатия Василий и избраните от него апостоли. Тогава императорът възложи на мнозина да го издирят. И наистина беше открит... Василий - човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада и мустаци, твърде висок на ръст, опитен в проповядването на безбожието...
Императорът - от желание да изтръгне от него съкровената тайна - го повика под благовиден предлог. Той сам стана от престола си да го посрещне, покани го да седне на една трапеза с него, хвърли му всички уловки на риболова... Многократно задържайки у себе си цялата отрова и злоба срещу този монах, много пъти той го ласкаеше, преструвайки се по всякакъв начин, че иска да му стане ученик, и то не само той, но и неговият брат севастократорът Исак, и че приема всяка негова дума за божествено откровение и ще му се покорява във всичко, стига само злият Василий да изпроси спасението на душата му...
Тогава Василий изказа учението на ереста... Беше свикан целият църковен синод, събрано беше висшето войнство и дойде целият сенат. Свикан беше събор, председателстван от блажения патриарх на императорския град кир Николай Граматик. Беше прочетено пред всички безбожното учение и обвинението не беше възможно да се опровергае. Водачът на обвиняемата страна не отричаше възгледите си, но веднага започна да спори открито. Той заяви, че е готов да влезе в огъня и да изтърпи бичове и хиляди пъти да умре...
Сам Василий остана непреклонен, истински богомил. Макар че го заплашваше клада и други изтезания... След като беше затворен, през това време императорът го викаше много често при себе си и го придумваше да се откаже от нечестивото си лъжеучение...
Василий, като истински ересиарх, не искаше по никой начин да се разкае. Затова всички членове на светия синод - най-достойните монаси и самият тогавашен патриарх Николай - решиха, че заслужава смърт чрез изгаряне. На това мнение беше и императорът, който често беше разговарял с Василий и от много неща беше разбрал, че той е злонамерен и не желае да се откаже от ереста си.
Накрая императорът заповяда да построят огромна клада на хиподрома. Беше изкопана дълбока яма и върху нея бяха натрупани дънери все от големи дървета, покрити с листата - сякаш цяла гора. Когато запалиха кладата, голяма тълпа народ се стече на хиподрома и се струпа по скамейките в нетърпеливо очакване да види какво ще стане.
На другия край издигнаха кръст и на нечестивеца беше дадена възможност, ако се уплаши от огъня и се откаже от вярата си, да се насочи към кръста, за да се спаси в такъв случай от кладата. Там присъстваха и голям брой еретици, които наблюдаваха своя водач Василий...
Възбудената тълпа му даде възможност да погледне оная страшна гледка, каквато представляваше кладата - отдалеч той почувства огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи, изпускащи огнени езици, високо, колкото издигнатия сред хиподрома гранитен обелиск...
При все това и тази гледка не можа да го разколебае и той остана непоколебим. Нито огънят смекчи желязната му воля, нито пък го промениха изпратените от страна на императора увещания... Тогава палачите край него, като го хванаха за дрехата, го вдигнаха нависоко и го хвърлиха заедно с дрехите сред кладата.
Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се усети никаква миризма, нито димът се промени, само се появи някаква бяла ивица от дима посред пламъка.
Така мъченически завършва земният живот на богомилския първоучител - с твърдост и достойнство на 1.11.1111 г. Василий получава огненото си безсмъртие.
понеделник, 19 септември 2016 г.
Богомилите се лишават от всякаква месна храна, алкохолни напитки, въздържат се и постят. Без съмнение духът на катарството е забранявал на “добрите люде” да насилват съзнанието: те са знаели, че никой не може да бъде спасен - нито само да изпита желанието да бъде избавен, ако не е подготвен чрез дълга еволюция, осъществена през много последователни прераждания, да обича благочестието или светостта. Но те не са преставали да просветляват душите на вярващите...
Богомилите се стремят да предпазят душите си от всичко, което произтича от материята и илюзорното зло битие, за да се освободят от неговото влияние. Съвършените се лишават от всякакви действия, изхождащи от развращаващите сили на плътта, и се стремят да постигнат такава степен на духовност, че повече да не изпитват плътски желания.
Те не виждат никаква съществена разлика между брака и сладострастието. Според тях, всички, които не живеят целомъдрено, доказват, че са жертва на желания, които само тялото може да задоволи, и не могат да имат достъп до чисто духовния живот. Те ще трябва след смъртта си отново да се превъплътят, за да преодолеят сатанинските подбуди.
В История на българската държава през средните векове Васил Златарски пише: Богомилите отричали всичко веществено, материално, а най-вече собственото си тяло като създание на злото начало и извор на грях и погибел. Измъчване и бавно унищожение на тялото - това бил техният идеал. Храната им била умерена, и то главно растителна; разрешавала се риба, но по никой начин месо и вино.
Обличали се скромно: носели черна дълга дреха, като монасите, закривайки с нея и лицето си. Признавали труда, но работели само колкото да се прехранят; всичко повече за тях е “от лукавия”; те отхвърляли и оня труд, който би могъл да достави повече удовлетворение на материалните потребности на тялото, като търговия и др.; дори и селскостопанският труд за “съвършения” богомил бил излишен и затова те се хранели с това, което сама природата давала и небесният Отец изпращал чрез ръцете на благотворители.
Брака отхвърляли изобщо, особено за “съвършените”, защото в него най-ярко и силно се проявява стремежът на тялото, на материята да се укрепи и задържи, и затова богомилите мразели децата; учели, че) в брака се подражава на Сатанаил; впрочем бракът се допущал по необходимост и лесно могъл да се разкъсва. Не по-малко строго се отнасяли и към другите радости и удоволствия на живота; по кротост и смирение те приличали на овце, били мълчаливи, бледи, много не говорели, не се смеели високо, не били любопитни и се пазели от нескромен поглед.
Богомилите се лишават от всякаква месна храна, алкохолни напитки, въздържат се и постят. Без съмнение духът на катарството е забранявал на “добрите люде” да насилват съзнанието: те са знаели, че никой не може да бъде спасен - нито само да изпита желанието да бъде избавен, ако не е подготвен чрез дълга еволюция, осъществена през много последователни прераждания, да обича благочестието или светостта. Но те не са преставали да просветляват душите на вярващите... - отбелязва Рьоне Нели.
Боян Боев прави следния извод: Съвършените богомили са притежавали едно знание, дошло от Изток и познато на първите християни... Под “съвършен” в българския богомилски език се разбира това, което в окултната терминология се изразява с думата “посветен”.
Съвършените, при своите непрестанни пътувания, носят със себе си само една торба с Новия Завет и малко храна, поради което противниците им ги наричат презрително фундаити, което означава “торбоносци”. За тях всичко материално е творение на дявола, а бракът е грях, защото чрез него Сатана увековечава и укрепва своята власт и влияние над хората.
Те не правят никаква разлика между брака и прелюбодеянието, като учат, че и двете са придружени от първородния грях. Скъсали брачните връзки, съвършените се наричат небесни жители, дори се приемат за по-чисти и праведни от женените, които определят като мамонови слуги.
За тях девството, т.е. безбрачието, е велико и възвишено. Изтъкват, че бракът е демонско законодателство и не е никакво тайнство, както се опитва да го представи Църквата. Застъпват възгледа, че чедата на плътта не са чеда Божии, и убеждават, че никой не може да спаси душата си, ако не заживее напълно духовно, освободен от оковите на плътта и страстите на тялото.
Те се позовават на думите на Христос: Чедата на този свят се женят и се омъжват; а ония, които се удостоят да получат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват (Лука, 20:34-35). Вярват единствено в духовния брак, в който няма плътска връзка, като посочват Посланието до коринтяните: Тия, които имат жени, нека бъдат като че ли нямат.
В един документ на италианските катари се казва: Никой, който е свързан с брак, не може да се спаси... Повече от всичко ние славим девството. Никой от нас не живее в плътски съюз със своята жена, но я обича като майка и сестра. Босненските патарени установяват, че може да се говори само са духовен брак: Има само един спасителен брак - между християнина и вярата; между Христос (мъжа) и вярата (жената).
В безбрачието виждат единствения път към Божието царство. За тях то е въздигнато във върховен закон, който не трябва да бъде нарушаван от тези, които се стремят да бъдат Божии избраници. Някои от богомилите дават обет да не създават деца, за да намалят поколението на страдащите души, затворени в демонска плът.
Според тях, човек трябва да бъде целомъдрен и не бива да създава поколение, дащото така множи плътта, т.е служи не на принципа на любовта, а на Царя на света... Това стриктно се спазва от съвършените, които се отказват от семейния живот. Обикновените вярващи богомили се женят и създават деца.
Наред с другите наставления, богомилите изискват от своите последователи да не притежават нищо, да се откажат от всички материални блага. Те ги убеждават, че колкото по-беден е човек, толкова по-близо стои до степента на съвършенството. Смятат бедността за добродетел и необходимо условие за всекиго, който действително желае нравствено да се усъвършенства.
Богомилите учат, че пътят към съвършенство и към отвъдземно спасение е открит за всички хора. Не съществуват никакви пречки за осъществяването на този идеал. Според тях, придобиването на земни блага не съответства на стремежа към душевно спасение. Те изтъкват думите на Христос, че по-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието Царство.
Според богомилите, всяко желание да се назове нещо мое и твое отклонява човека от духовния свят и го прави слуга на мамона. Цитират и текста на Евангелието: Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и го раздай на бедните; и ще имаш съкровище на небесата (Матей 19:21). За тях богат и грешник са тъждествени понятия. Богомилите се позовават на Христовите думи: Не е прилично да се трудим и да вършим земни дела, както е казал и Господ, не се грижете какво ще ядете или какво ще пиете, или с какво ще се обличате. Защото всичко това дирят езическите народи.
Те учат, че въздържаният и аскетичен живот е първата и главната стъпка към преодоляване на греховната плът и победа на духа над тялото. Според тях, има седем гряха или пороци, с които дяволът изкусява хората: измамата, разврата, скъперничеството, кражбата, богохулството, омразата и раздорът.
Поели пътя на апостолската си мисия, богомилите се стремят чрез Светото Писание да превърнат хората в предани християни, обединени в религиозни общини, по подобие на есейските и древнохристиянските. Свещеното Писание обаче те възприемат диференцирано, като изразяват различно отношение към Стария и Новия Завет. Отричат Стария Завет, или както го наричат Мойсеевия закон, тъй като, според тях, той не е извор на християнската вяра.
Васил Златарски отбелязва: Свободното си време богомилите употребявали... за спасението на душата: обхождайки страната, те проповядвали учението си, четели св. Писание и много се молели..., четели и слушали само Новия Завет..., молели се много пъти денем и нощем, и то там, дето намерят, на закрито и открито...
Четели само една молитва “Отче наш”..., допущали само своето “духовно кръщение”..., не вярвали във възкресението на мъртвите...
Не признавали църковната йерархия и изобличавали живота и нравите на представителите й; те се отнасяли враждебно и към държавата, като представител на материалната сила, физическото принуждение, създание на злото начало; те отричали войната като насилие и масово избиване на тела, които не успели своевременно да послужат по делото за въздигане на духа; избягвали клетвата и не признавали съд и наказание..., учели (хората) да не се покоряват на върховната власт, корели богатите, обявявали за грешници пред Бога хора, които служат на царя и на чиновниците му, уговаряли робите да не работят на господарите си..
ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ЖЕНИТЕ
Социалният морал на богомилите премахва всички прегради, които ограничават жената. Идеята за равенство между половете произтича от техния принцип за универсално братство. Иван Клинчаров пише: Трябва да се отбележи, че жената в средните векове е притежавала много повече свобода в богомилската община, отколкото в ортодоксалната и католическата...
В богомилските общини жените получават правото да проповядват и изповядват вярващите. Василий Врач обикаля Тракия, придружаван от жени, съвършени богомили. Една катарска сентенция казва: Човек е два човека - мъж и жена.
Проф. Рьоне Нели пояснява, че у катарите отношението към жената намира израз в един текст от ХIII век: Мъже, нека почитаме жените си и нека нашите тела да почитат душите им така, че жените да станат като нас, мъжете, и да няма разлика между половете.
Те не виждат никаква съществена разлика между брака и сладострастието. Според тях, всички, които не живеят целомъдрено, доказват, че са жертва на желания, които само тялото може да задоволи, и не могат да имат достъп до чисто духовния живот. Те ще трябва след смъртта си отново да се превъплътят, за да преодолеят сатанинските подбуди.
В История на българската държава през средните векове Васил Златарски пише: Богомилите отричали всичко веществено, материално, а най-вече собственото си тяло като създание на злото начало и извор на грях и погибел. Измъчване и бавно унищожение на тялото - това бил техният идеал. Храната им била умерена, и то главно растителна; разрешавала се риба, но по никой начин месо и вино.
Обличали се скромно: носели черна дълга дреха, като монасите, закривайки с нея и лицето си. Признавали труда, но работели само колкото да се прехранят; всичко повече за тях е “от лукавия”; те отхвърляли и оня труд, който би могъл да достави повече удовлетворение на материалните потребности на тялото, като търговия и др.; дори и селскостопанският труд за “съвършения” богомил бил излишен и затова те се хранели с това, което сама природата давала и небесният Отец изпращал чрез ръцете на благотворители.
Брака отхвърляли изобщо, особено за “съвършените”, защото в него най-ярко и силно се проявява стремежът на тялото, на материята да се укрепи и задържи, и затова богомилите мразели децата; учели, че) в брака се подражава на Сатанаил; впрочем бракът се допущал по необходимост и лесно могъл да се разкъсва. Не по-малко строго се отнасяли и към другите радости и удоволствия на живота; по кротост и смирение те приличали на овце, били мълчаливи, бледи, много не говорели, не се смеели високо, не били любопитни и се пазели от нескромен поглед.
Богомилите се лишават от всякаква месна храна, алкохолни напитки, въздържат се и постят. Без съмнение духът на катарството е забранявал на “добрите люде” да насилват съзнанието: те са знаели, че никой не може да бъде спасен - нито само да изпита желанието да бъде избавен, ако не е подготвен чрез дълга еволюция, осъществена през много последователни прераждания, да обича благочестието или светостта. Но те не са преставали да просветляват душите на вярващите... - отбелязва Рьоне Нели.
Боян Боев прави следния извод: Съвършените богомили са притежавали едно знание, дошло от Изток и познато на първите християни... Под “съвършен” в българския богомилски език се разбира това, което в окултната терминология се изразява с думата “посветен”.
Съвършените, при своите непрестанни пътувания, носят със себе си само една торба с Новия Завет и малко храна, поради което противниците им ги наричат презрително фундаити, което означава “торбоносци”. За тях всичко материално е творение на дявола, а бракът е грях, защото чрез него Сатана увековечава и укрепва своята власт и влияние над хората.
Те не правят никаква разлика между брака и прелюбодеянието, като учат, че и двете са придружени от първородния грях. Скъсали брачните връзки, съвършените се наричат небесни жители, дори се приемат за по-чисти и праведни от женените, които определят като мамонови слуги.
За тях девството, т.е. безбрачието, е велико и възвишено. Изтъкват, че бракът е демонско законодателство и не е никакво тайнство, както се опитва да го представи Църквата. Застъпват възгледа, че чедата на плътта не са чеда Божии, и убеждават, че никой не може да спаси душата си, ако не заживее напълно духовно, освободен от оковите на плътта и страстите на тялото.
Те се позовават на думите на Христос: Чедата на този свят се женят и се омъжват; а ония, които се удостоят да получат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват (Лука, 20:34-35). Вярват единствено в духовния брак, в който няма плътска връзка, като посочват Посланието до коринтяните: Тия, които имат жени, нека бъдат като че ли нямат.
В един документ на италианските катари се казва: Никой, който е свързан с брак, не може да се спаси... Повече от всичко ние славим девството. Никой от нас не живее в плътски съюз със своята жена, но я обича като майка и сестра. Босненските патарени установяват, че може да се говори само са духовен брак: Има само един спасителен брак - между християнина и вярата; между Христос (мъжа) и вярата (жената).
В безбрачието виждат единствения път към Божието царство. За тях то е въздигнато във върховен закон, който не трябва да бъде нарушаван от тези, които се стремят да бъдат Божии избраници. Някои от богомилите дават обет да не създават деца, за да намалят поколението на страдащите души, затворени в демонска плът.
Според тях, човек трябва да бъде целомъдрен и не бива да създава поколение, дащото така множи плътта, т.е служи не на принципа на любовта, а на Царя на света... Това стриктно се спазва от съвършените, които се отказват от семейния живот. Обикновените вярващи богомили се женят и създават деца.
Наред с другите наставления, богомилите изискват от своите последователи да не притежават нищо, да се откажат от всички материални блага. Те ги убеждават, че колкото по-беден е човек, толкова по-близо стои до степента на съвършенството. Смятат бедността за добродетел и необходимо условие за всекиго, който действително желае нравствено да се усъвършенства.
Богомилите учат, че пътят към съвършенство и към отвъдземно спасение е открит за всички хора. Не съществуват никакви пречки за осъществяването на този идеал. Според тях, придобиването на земни блага не съответства на стремежа към душевно спасение. Те изтъкват думите на Христос, че по-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието Царство.
Според богомилите, всяко желание да се назове нещо мое и твое отклонява човека от духовния свят и го прави слуга на мамона. Цитират и текста на Евангелието: Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и го раздай на бедните; и ще имаш съкровище на небесата (Матей 19:21). За тях богат и грешник са тъждествени понятия. Богомилите се позовават на Христовите думи: Не е прилично да се трудим и да вършим земни дела, както е казал и Господ, не се грижете какво ще ядете или какво ще пиете, или с какво ще се обличате. Защото всичко това дирят езическите народи.
Те учат, че въздържаният и аскетичен живот е първата и главната стъпка към преодоляване на греховната плът и победа на духа над тялото. Според тях, има седем гряха или пороци, с които дяволът изкусява хората: измамата, разврата, скъперничеството, кражбата, богохулството, омразата и раздорът.
Поели пътя на апостолската си мисия, богомилите се стремят чрез Светото Писание да превърнат хората в предани християни, обединени в религиозни общини, по подобие на есейските и древнохристиянските. Свещеното Писание обаче те възприемат диференцирано, като изразяват различно отношение към Стария и Новия Завет. Отричат Стария Завет, или както го наричат Мойсеевия закон, тъй като, според тях, той не е извор на християнската вяра.
Васил Златарски отбелязва: Свободното си време богомилите употребявали... за спасението на душата: обхождайки страната, те проповядвали учението си, четели св. Писание и много се молели..., четели и слушали само Новия Завет..., молели се много пъти денем и нощем, и то там, дето намерят, на закрито и открито...
Четели само една молитва “Отче наш”..., допущали само своето “духовно кръщение”..., не вярвали във възкресението на мъртвите...
Не признавали църковната йерархия и изобличавали живота и нравите на представителите й; те се отнасяли враждебно и към държавата, като представител на материалната сила, физическото принуждение, създание на злото начало; те отричали войната като насилие и масово избиване на тела, които не успели своевременно да послужат по делото за въздигане на духа; избягвали клетвата и не признавали съд и наказание..., учели (хората) да не се покоряват на върховната власт, корели богатите, обявявали за грешници пред Бога хора, които служат на царя и на чиновниците му, уговаряли робите да не работят на господарите си..
ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ЖЕНИТЕ
Социалният морал на богомилите премахва всички прегради, които ограничават жената. Идеята за равенство между половете произтича от техния принцип за универсално братство. Иван Клинчаров пише: Трябва да се отбележи, че жената в средните векове е притежавала много повече свобода в богомилската община, отколкото в ортодоксалната и католическата...
В богомилските общини жените получават правото да проповядват и изповядват вярващите. Василий Врач обикаля Тракия, придружаван от жени, съвършени богомили. Една катарска сентенция казва: Човек е два човека - мъж и жена.
Проф. Рьоне Нели пояснява, че у катарите отношението към жената намира израз в един текст от ХIII век: Мъже, нека почитаме жените си и нека нашите тела да почитат душите им така, че жените да станат като нас, мъжете, и да няма разлика между половете.
Катарският требник
Катарският требник, съставен през ХIII век, е друг автентичен документален източник, въз основа на който може да се добие представа за организационната структура, вярванията и развитието на катаризма. Требникът има славянски произход и е преработен от богомилска богослужебна книга. Съдържа следните раздели: Служба, Приемане или посвещение във вярата, Посвещение в съвършен богомил (Духовно кръщение), Моление при разни случаи, Духовно кръщение на болен вярващ и други. В него са описани обичаите и религиозният живот в катарските общини, както и основните ритуали и степените в йерархията. Тази книга е написана на провансалски език и ползвана от катарите в Южна Франция.
От Катарския требник става ясно, че богомилите си служат в своите проповеди с книгите на пророк Исайя и Йеремия, ползват книгата на Йов, на Исус син Сирахов, както и Псалтира на Давид и приписваната на цар Соломон книга (Еклесиаст).
Те отхвърлят Мойсеевото петокнижие и историческите книги и приемат поетичните и пророческите, в които виждат Божие внушение. В своите проповеди използват онези места от тях, които допълват техните възгледи. Ползват също и някои от старозаветните апокрифи, като Видение Исаево, Книгата на Енох, Павловото видение и други.
В Лионски (окситански катарски) требник четем: Добре би било да спазваш всичките Божи заповеди от Христос и от Новия Завет, според възможностите ти. И знай, че е заповядано човек да не извършва нито разврат, нито убийство, нито измама.
Да не полага каквато и да е клетва, да не посяга и не граби, да не причинява на другите това, което той сам не иска да се случи нему. Човек да прощава на този, който му е причинил зло, да обича неприятелите си, да се моли за своите клеветници и обвинители, да ги благославя... Ако го ударят по едната страна, да подложи и другата, а ако му отмъкнат гонелата (вид дълга роба), той да си остави и наметката. Нито да осъжда, нито да обвинява. Наред с тия, да съблюдава и много други заповеди, завещани от Господа и неговата Църква... Добре би било също така да ненавижда тоя свят и делата му, както и нещата, дето са от него.
Стремеж към духовното, принизяване на сетивното, преодоляване на земното и преходното в името на светостта - това са основните богомилски идеали, за които те понасят страдания и смърт. В проповедите си казват, че всеки може да се освободи от властта на Сатаната чрез силата на Любовта, а чрез Истината и Мъдростта човек може да промени живота си и да тръгне по духовната пътека, която ще го отведе в Божието царство.
Считат, че целта на живота е да се преодолее материалното и да се отхвърли всичко лично, свързано със стремежа към постигане на богатство и власт.
Всеки трябва да се стреми към това, да облагороди и одухотвори материята, за да я преобрази, учат те. Недейте обича света, нито каквото е на света.
Ако някой обича света, той не милее за Отца. Защото всичко, що е на света - въжделението на плътта, пожеланието на очите, тщеславието на живота - не е от Отца, а от света; светът ще премине, както и неговото въжделение; само който върши Божията воля, той пребъдва вовеки - пише в Катарския требник, ползван от богомилите като богослужебна книга.
Те отдават особено значение на разпоредбите на Христос: Знай при това, че Той е заповядал човек да не върши прелюбодеяние, нито човекоубийство, нито да лъже, нито да си служи с каквато и да е клетва, да не взема чуждо, да не краде, нито да прави на другите това, което не иска нему да се прави, да прощава на оногова, който върши зло, да обича враговете си, да се моли за своите клеветници и обвинители и да ги благославя, а ако някой го удари по едната страна, той да му обърне и другата... Да не съди и осъжда, и много други заповеди, оставени от Господа... Ще трябва също така ти да оставиш този свят и неговите дела, и нещата, които са от него...
"Те отхвърлят напълно всички учени богослови, именно Амброзий, Григорий, Августин, Йероним и всички останали. Ако някой яде месо, яйца, сирене или нещо друго от животински произход, правел го за своя гибел. Смятат, че чрез освещаването с вода по никой начин не може да се приеме Дух Свети. Не вярват, че някаква видима материя може по какъвто и да е начин да се превърне в тяло Христово. Вярват, че всеки, който се кълне, ще бъде погубен и че никой не може да се спаси, освен с някакво полагане на ръцете, което те наричат кръщение и възобновяване на Светия Дух... Накрая катарите казват, че никой не може да се спаси без тях.
Корените на богомилския светоглед трябва да се търсят в Евангелията. Богомилството е основна част в средновековното християнство. То запазва древните християнски традиции (тълкуване на Новия Завет, кръщелната литургия с полагане на ръце, строгостта и суровостта на аскетичните съвършени богомили). Това е най-съществената черта - стриктното придържане към текстовете на Евангелието и стремежът към точното му приложение във всекидневния живот.
ТАЙНАТА КНИГА - Богомилските апокрифи
Тъй като са системно унищожавани през вековете, от богомилските апокрифи оцелява само Тайната книга на богомилите, известна още като Свети Иоанова книга и Иоаново евангелие (написана е в края на ХI или в началото на ХII век). Този първостепенен по значение апокриф е известен с двата си преписа - единият на латински език, т. нар. Каркасонски от ХIV век, запазен в архивите на Инквизицията в Каркасон, а другият - Виенски от ХII век, съхраняван във Виенския пергаментен кодекс. Учените считат, че латинската версия е превод от неизвестен български първоизточник, вероятно от ХII век.
Райнер Сакони обяснява, че Тайната книга е пренесена в Западна Европа към 1190 г. от България и е предадена на епископа на катарското общество - Назарий. Доказателство за българския произход на Иоановото евангелие намираме в края на Каркасонския препис, където се казва: Това е изпълнената със заблуждения книга на еретиците от Конкорецо, донесена от България. В този препис съчинението е означено като тайно (думата апокриф е гръцка и означава скрита, тайна книга), тъй като съдържа съкровените знания на съвършените богомили, които разкриват учението само пред изпитани и достойни свои последователи. Книгата е използвана от италианските катари при техните проповеди.
В анонимен трактат от ХIII век се казва: Еретиците, които имат своя сан от България, вярват и проповядват, че има само един всемогъщ Бог, без начало, Който сътворил ангелите и четирите елемента. Те казват, че Луцифер и неговите съучастници сгрешили на небето...
Казват също, че той, дотогава добър дух, прелъстил ангелите и те били изгонени от небето. Те не загубили обаче божествените дарове, които притежавали. И твърдят, че Луцифер е този именно бог, за който се казва в “Генезиса” (“Битие”), че е създал небето и земята, и други творения за шест дни.
И казват, че той е направил от глина образа на Адам и в този образ е поставил онзи добър ангел, според както се говори в евангелието: Държейки го, той го постави, като казваше: “Върни каквото дължиш!” И после си е направил Ева и чрез нея накарал Адам да сгреши.
Българските богомили наричат Сатанаил и миродържец, и владетел, и земен княз. Неговият образ заема особено място в тяхната космогония като олицетворение на злото и създател на видимия, материалния свят. В някои апокрифи се споменава за ангели, които управляват огъня, мълниите, гърма, горещината, студа, ветровете, облаците, годишните времена. Дадени са имената на архангелите Михаил, Гавраил, Уриил и други
Сатанаил става господар на цялата Земя и на човечеството. Неговото властване, се казва в Тайната книга, ще продължи до идването на Христос. През този хилядолетен период човешкият род ще живее в страдания, заблуди, престъпления и беззакония, измъчван от Сатаната, който го подтиква към греховни и пагубни дела с помощта на своите демони и лъжепророци. Сатанаил не управлява сам. Негови помощници са падналите ангели, които се превърнали в зли духове - демони.
Богомилите учат, че във всеки човек живее зъл дух, който го кара да върши недостойни и грешни дела. Никой не може да се освободи от злите сили, освен получилите духовно кръщение. Според богомилското учение, Бог дава неограничена свобода на дяволите до свършването на седемте века. За да отклони човечеството от божествената истина и живот, Сатанаил използва Мойсей, основателя на еврейската религия, на когото внушава своя закон, чрез който са погубени безброй човешки души, еврейските пророци Енох и Илия, който по-късно се нарича Иоан Кръстител, и други личности от Стария и Новия Завет.
Сатанаил обещава на Бога, че ще осигури местата на падналите от Божието царство ангели с души от човешкия род. Като разбират това, някои от прогонените ангели вземат за съпруги земни жени, за да отидат децата от тези бракове на небето.
Така създават гигантите, които се възбунтуват и привличат срещу Сатанаил измъчваното от него човечество. Той предизвиква световна катастрофа и така унищожава гигантите и всички живи същества. По негово внушение известният патриарх Ной построява специален ковчег (кораб), в който влизат и се спасяват целият му род и животните, които взема със себе си. По този начин човешкият род оцелява, а Сатанаил продължава да го управлява.
Според богомилската христология, Сатанаил тласка хората към грехове и страдания, поради това малцина могат да получат спасение и отидат на небето в Божието царство, и да заемат местата на падналите ангели. Затова Бог се смилява и решава да спаси човешките души от нещастията. Той излъчва през 5500 година от сътворението своя Син и Слово - Иисус Христос. Той се въплъщава на земята, за да изпълни волята на своя небесен Отец и да избави хората от властта на Сатанаил.
Христос привидно изтърпява мъките на кръста, привидно умира на третия ден и след погребението възкръсва. Тогава той побеждава Сатанаил, хвърля го в геената огнена (ада), премахва от името му ангелската сричка ил (така Сатанаил става Сатана). След това Христос се връща на небето и отново се слива със своя Отец, заедно със Светия Дух, който е в него. По този начин се слага край на отделното съществуване на Света Троица - Бог, Син и Свети Дух, което продължило 33 години. Френските катари казват за Троицата, че първоначално тя образува единство, впоследствие се разделя на три при борбата на Христос със Сатанаил, а накрая става отново единна.
Не след дълго окованият в ада Сатана успява да избяга и се завръща на Земята. Неговото мъчително господство над човечеството започва отново. Като владетел на земното царство той принуждава всички властници и царе да бъдат негови служители и да изпълняват заповедите му. Според богомилите, Сатана ще властва само до Второто пришествие (идване) на Христос, когато Той окончателно ще го победи.
Тайната книга на богомилите е основният източник, в който са разкрити космогоничните и есхатологичните им принципи и вярвания. Нейният съставител описва по разбираем начин основните възгледи за: сътворението на света и човека, борбата между Бог и Сатана, спасителната мисия на Христос, свършека на света, Второто пришествие, Страшния съд и бъдещата съдба на праведниците и грешниците. Написана е под формата на диалог между Иисус Христос и неговия любим ученик евангелист Иоан; облегнат на гърдите на своя Учител по време на Тайната вечеря, апостол Иоан му задава въпроси, на които Христос отговаря.
В нея с разказва как безначалният Бог създава Вселената, съставена от седем небеса и четири основни стихии (елемента) - огън, вода, въздух и земя, както и огромен брой ангели, които са служители и войнство в Божието царство. Те са управлявани от архангели, властващи над основните стихии и над седемте небеса. Под последното, първото небе, започва въздушната шир, която обвива отвсякъде земната твърд, а най-долу, на дъното на Вселената, се намира огнената геена (адът).
Освен ангелите, Бог сътворява и своя син и главен помощник, известен като Сатанаил, Самаил или Сатана. От космогоничното описание на богомилите е очевидно, че той, като син на Бога, прилича на Него по външен вид. Задачата му е да следи живота в цялата вселена и да наблюдава работата на безбройните ангели. Въпреки ръководното място, което заема, Сатанаил завижда на славата на своя Отец и решава да стане подобен на Бога-Творец и да създаде собствено царство. Той привлича на своя страна голяма част от ангелите с примамливи обещания за новото царство. След като узнава
В Иоановото евангелие има описание за това, как Сатанаил създава човека, който трябва да прилича на него и да му слугува. Той казва на ангела от третото небе да влезе в глиненото тяло и така сътворява мъжа, а с част от неговото тяло създава жената, в която влиза ангелът от второто небе. По-нататък в книгата пише: Ангелите, щом видяха, че са облечени в смъртна форма и че са различни по вид, много плакаха. Така, според богомилите, е създадена двойствената природа на човека - тялото и душата, греховната и тленна плът и божествената и безсмъртна душа.
След Адам и Ева, Сатанаил сътворява рая и ги въвежда в него. Изпълнен със завист, че хората имат божествено начало, той се разкайва, че ги е създал, и решава да погуби собственото си творение. Сатанаил влиза в змията и съблазнява Ева, за да може да създаде собствен род и потомство, което да владее, и да погуби потомството на Адам. От Сатанаил и Ева се раждат Калмена и Каин, а от Адам и Ева - синът им Авел. Каин убива брат си и така слага началото на убийствата. (В Тайната книга се споменава, че Сатанаил излива в своето потомство отровата на сладострастието.) Разгневен от действията на Сатанаил, Бог решава да го накаже.
Много исторически свидетелства и примери ни позволяват да установим, че тези, които в тази епоха стоят начело на Църквата, съвсем не са последователи на Христос. Самата институция няма нищо общо с апостолската Църква от първите столетия. Едва ли е нужно да се пояснява, че инквизиторите, преследващи брутално своите цели, не са никакви християни. Никой човек от средните векове не е можел да се чувства в безопасност, ако не споделял общоприетите възгледи, наложени от църковниците.
В своята Беседа против богомилите Презвитер Козма пояснява: Църквите (те) считат за кръстопътища, а литургиите и другите служби, които се извършват в тях - за многодумие... Еретиците хулят йереите и всички църковни санове, наричат православните духовници “слепи фарисеи”. Богомилите обвиняват църковните служители, че не спазват спасителното Христово учение и се отклоняват от новозаветните повели.
Свещениците вършат всичко наопаки: опиват се, грабят, скритом вършат и други лоши неща и няма кой да ги възпре... - цитира думите им Презвитер Козма. Те изобличават духовенството и Църквата като цяло, че натрупва различни богатства и се превръща във велика блудница, а църковниците потъват в плътски наслади, разкош, високомерие...
Богомилите призовават монасите и свещениците да изоставят порочния си и недостоен живот, да спазват принципите на евангелската бедност и кротост на Христовите ученици. В своите проповеди те включват текстове и цитати от Новия Завет, с които осъждат грешните слуги на Сатаната.
Използвут аргументи от Свещеното Писание, с които оборват своите противници, които живеят плътски, а не духовно, разобличават ги, като посочват разликата между думите и делата им. Укоряват божиите служители с думите: Ако сте свети, както казвате, защо не живеете както ви е заповядано и както пише апостол Павел на Тимотея: епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена, трезвен, честен, целомъдрен, поучителен, не пияница, не пакостник, кротък, не крамолик, не златолюбец, добър уредник на своя дом; така и дяконите трябва да бъдат честни, не двуезични, да не пият много вино и да са много известни с добро; трябва по-напред да се проверяват дали са такива, и ако са непорочни, тогава да служат. А ние не виждаме да сте такива...
Много исторически свидетелства и примери ни позволяват да установим, че тези, които в тази епоха стоят начело на Църквата, съвсем не са последователи на Христос. Самата институция няма нищо общо с апостолската Църква от първите столетия. Едва ли е нужно да се пояснява, че инквизиторите, преследващи брутално своите цели, не са никакви християни. Никой човек от средните векове не е можел да се чувства в безопасност, ако не споделял общоприетите възгледи, наложени от църковниците.
Може да определим Средновековието като времето на кладите. В този период над девет милиона души в цяла Европа са подложени системно на изтезания и смърт. Архивите на Инквизицията съдържат потресаващи признания на еретици, изтръгнати чрез ужасяващи мъчения. Много от документите са неоспоримо доказателство за невежеството, жестокостта и фанатизма на инквизиторите. Описани са безброй трагедии, документирани са зверски убийства дори на деца.
От Синодика на цар Борил научаваме, че богомилите искат да се вземат от църквите и манастирите всички имоти, които са им подарени от благоверните царе и богобоязливите християни. Както се вижда, богомилите се явяват и противници на съвременния им обществен ред.
Тези възгледи на богомилите не ни учудват, понеже напълно хармонират с техните религиозни и етични принципи. Тъй като смятат, че материята изобщо е дело на злото начало, те ненавиждат богатството и материалните блага, както и самите богати.
Богомилите твърдят убедено, че духовенството не е необходимо като посредник межу вярващия и Бога, че свещениците не са лица, притежаващи Божията благодат, а обикновени хора, някои от които много порочни и грешни, незаслужаващи почитта, която изискват от вярващите към себе си като Божии служители.
В проповедите си ги изобличават, като посочват разликата между думите и делата им. Вместо вярата, получена от втора ръка, те извеждат на преден план личното познание, религиозния и мистичен опит, който придобива всеки отделен човек и който наричат гносис - от гръцката ума за познание.
За тях гносисът е по-важен от всички вероизповедания и догми. Уверяват също, че няма полза от обредите, които извършват изпълнените с грях духовници и призовават вярващите да не плащат църковен десятък. Наричат църквата Ирод, тъй като тя, подобно на този жесток цар, се опитва да унищожи роденото у тях слово на истината.
Френските катари казват, че материалната църква не е добра и в нея не може да се произнася молитва. Марсел Дандо пише: Богомилите учат никое от техните деца да не ходи на църква. Противно на църковната практика, която превръща храма в единственото място за духовен живот, те се молят навсякъде. За тях църквата е малката стаичка на душата на всеки човек. Богомилското учение напълно отрича храма като дом на Бога и освобождава средновековния човек от страхопочитанието пред Божиите представители на Земята.
Освен църковните храмове и извършваните в тях богослужения, богомилите не признават и различните тайнства, обреди и символи, влизащи в понятието църковен култ.
Почитането на иконите определят като идолопоклонство, а за кръста твърдят, че е най-омразен на Бога, тъй като на него е разпънат Иисус Христос.
Презвитер Козма пише: Себе си заблуждавайки, така говорят за Господния кръст: как да му се покланяме? Понеже евреите разпнаха на него Божия Син, затова кръстът е най-омразен Богу. - Ето защо те учат своите да го ненавиждат, а не да му се кланят, като казват тъй: Ако някой би убил царския син с кръст от дърво, може ли това да бъде мило на царя? Същото нещо е и с кръста спрямо Бога...
И по-нататък: Какво говорят за светото причастие? - Причастието не се извършва по Божие повеление, нито е Христово тяло, както вие говорите, а е като всяка проста храна. Хритос, когато е действал, не е извършвал литургия, затова ние не я почитаме (казват те)...
Като отричат, че изобщо съществуват светци, тъй като свят е само Бог, те не признават и преклонението пред техните мощи, които за тях са само обикновени кости на мъртъвци. Евтимий Загавин пише, че когато Василий Врач бил запитан по какъв начин останките на светците вършат чудеса, той отговаря: Понеже в тях са се заселили дяволи, които са останали в гробовете, вършат чудеса, за да измамят неопитните и да ги склонят да почитат нечестивците като светци.
Те отрицават причастието чрез приемане на хляб и вино и казват, че действителното причестяване на християните трябва да се схваща символично, в смисъл на възприемане на евангелското учение и думите на Христос. Козма пояснява, че наричат тяло четирите Евангелия, а кръв - апостолските деяния.
Богомилите наричат Иоан Кръстител водоносец, защото кръщава с безполезна вода. В едно анонимно съчинение от ХIII век срещу катарската ерес се пояснява: За Иоан Кръстител еретиците казват, че бил изпратен от дявола, за да попречи на проповедта на Христос. Така вярват и българите. Друг автор свидетелства още нещо: Нашето кръщение наричат “Иоаново”, тъй като то се извършва чрез вода, а своето наричат “Христово”, и то било извършвано, както те си мислят, чрез Светия Дух.
Рьоне Нели подробно обяснява значението на Консоламента (от латински - получаване на утеха) - духовното кръщение и най-важната церемония на катарите: Консоламентът има за цел да свърже душата с Духа, да даде на вярващия опрощение за миналите му прегрешения и да му възвърне истинската свобода - “не свободна воля”, а способността да разпознава Злото и вътрешната сила да му противостои. Едва тогава той постига онази степен в своето развитие, когато не е възможно сам, по своя воля, да извърши и най-малко зло.
След като е получил духовното си кръщение, съвършеният християнин трябва да живее като образцов праведник. Да не извършва убийство - нито на война, нито в случай на неизбежна самоотбрана. Да не допуска и “разврат” - с тази дума катарите определяли всяко действие на плътта. Забранено му било и да се заклева.
Цариградският монах Евтимий от Акмония пояснява в съчинението си от 1034 г., че според малоазийските богомили, възкресение от мъртвите няма да има.
Те проповядват, че ще възкръснат само душите, а не тленната плът. А Евтимий Загавин разкрива схващането на богомилите, че съвършените веднага ще влязат в Царството Божие.
Те не умират, но се променят като насън, като събличат тази глинена и телесна обвивка и се обличат в нетленната и божествена дреха на Христос. П
олучили неговата плът и неговия образ, и съпроводени от ангели и апостоли, те отиват в царството на Отца, а тялото, което са свалили от себе си, се разпада на прах и пепел, за да не възкръсне никога.
Като отхвърлят всички молитви и песнопения в чест на Христос и Богородица, богомилите признават единствено молитвата Отче наш, понеже е дадена от самия Господ. Според тях, не апостолите установяват службите и тайнствата в Църквата, а Иоан Златоуст и другите църковни отци, затова не приемат нищо, което не е включено в Евангелията и апостолските послания. Поясняват, че целият блясък и сложната претрупаност на църковните ритуали нямат нищо общо с
Христовото учение, взето в неговия чист духовен смисъл. Напълно отричат цялата църковна йерархия и външните прояви на религията, изтъкват, че те противоречат на първоначалните християнски принципи.
Църковният календар, изпълнен с празници и чествания на светци и мъченици, няма задължителна стойност за богомилите. Неделята те приемат за ден, подобен на другите, затова работят и постят, противно на църковните канони. Разясняват на вярващите да не се кланят на иконите, които смятат за идоли. Обръщат се към тях с думите: Никой не е видял Бога, защото Той е Дух, и които Му се кланят, с дух и истина трябва да Му се кланят (Иоан 1:18;4:24).
Богомилите постят три пъти в годината по 40 дни, освен това остават на хляб и вода всеки вторник, четвъртък и петък от седмицата. Според Презвитер Козма, те постят и в неделя. На Запад кандидатите за вярващи, според изискванията, се подлагат на пост понеделник, сряда и петък до деветия час от деня.
Предани на Христовото Слово, богомилите обвиняват служителите на Църквата, че нямат за цел да разкрият същинското християнство, а се стремят да заблуждават хората и да ги държат в подчинение и зависимост. Основен постулат в тяхното учение е спазването на закона на любовта и жертвата. Чрез безкористно служене на Бога и хората те се стремят към благочестив и самопожертвувателен живот. Според богомилите, всички хора са братя и деца на небесния Отец. Вярата им във всепобеждаващата сила на доброто им помага да устоят на преследванията и изтезанията.
Големият противник на богомилите Евтимий Загавин в своето съчинение изтъква чистотата и строгостта на богомилските нрави: Те наставляват просто обучаваните, като ги увещават да вярват в Отца и Сина, и Светия Дух, и да знаят, че Христос е приел човешка плът и дал на апостолите Свещеното Писание. Те ги съветват да спазват евангелските повели, да се молят, да постят, да бъдат чисти от всякакви пороци, да не притежават нищо, за понасят злото и да бъдат смирени, да говорят истината и да се обичат помежду си.
Изобщо ги поучават на всичко добро. Всеки, който влиза в богомилската общност, не може да върши човекоубийство нито в случай на война, нито в случай на самозащита. Той е получил целувката на мира.
Те се обявяват против убийството не само на хора, но и на животни и считат насилието за смъртен грях. Никога не носят със себе си оръжие и са готови по-скоро да умрат, отколкото да отнемат нечий живот.
Въпреки безбройните опасности те винаги казват истината и отказват клетвата. Техните врагове използват един коварен начин за бързото им откриване. Стефан дьо Бурбон описва как католическите войници по време на кръстоносните походи срещу катарите и албигойците принуждават заподозрените да убият кокошка или някое друго животно - и при отказ узнават кои са привърженици на еретиците. Инквизицията също използва това средство, за да установи кои от задържаните са богомили.
В земния живот те виждат важен фактор за усъвършенстването на човешката личност. Немският историк Дьолингер доказва тезата, че богомилите приемат учението за прераждането като закон на човешката еволюция.
В основата на богомилската гносеология стои законът за причината и следствието, известен като Карма.
В книгата си Ръкописите на катарите Рьоне Нели пише следното: Душите трябвало да се освобождават постепенно в течение на последователните прераждания, при които придобивали опит спрямо нещастието.
Следователно всеки човек, който един ден реши да се приобщи към катарството..., не е далече от спасението. Другите, обикновените вярващи или невярващи, тънещи все още в невежество и в зло и не разполагащи със свободата, ще трябва да изчакат, докато времето и изпитанията ги преобразят - тъй да се каже - противно на волята им.
Представителите на Църквата през Средновековието, а и някои съвременни автори, посочват изненадващото спокойствие, с което богомилите и техните западни последователи посрещат страданията и смъртта. В това те виждат израз на богомилското презрение към живота и желание за отказ от него.
Но истината е друга - един от богомилските принципи е, че животът не може да се прекъсва насилствено и преждевременно, той трябва да се изживее докрай. Богомилите учат, че животът е задължение, което трябва да се изпълни достойно. За тях всеки човек трябва да завърши земните си дни в телесната обвивка, ...за да заслужи мястото си в света на съвършенството, както пише в апокрифа Видение Исаево.
Богомилите приемат идеята, че душата е обхваната от материалното си съществуване и не желае да напусне телесната си форма или земната си плътска обвивка. На тях принадлежи схващането, че животът се повтаря многократно.
Те смятат, че съвършенството се постига постепенно, стъпка по стъпка, по безкрайната стълба на еволюцията. То се създава от живот в живот, за да се стигне до най-висшата степен на съществуване в небесните йерархии. В богомилското учение се казва, че никой не може да бъде спасен..., ако не премине през една продължителна еволюция чрез повторение на живота, установява Д. Роше.
Последователните повтаряния на живота, известни като прераждане, позволяват чрез връзките на кръвта да се преобразува човечеството с помощта на чистата любов. Доктрината за повторението на живота (реинкарнация) говори за отношението на богомилите към семейството. Рьоне Нели уточнява: Семейният живот, според тях, е необходим, за да могат несъвършените души да се превъплътят отново, за да се очистят.
Представата на богомилите за развитие на човека по пътя на прераждането изразява още веднъж един основен жизнен принцип. В книгата си Ръкописите на катарите Рьоне Нели подчертава: Катарите имали не само задължение да спасят своите души, но трябвало да се противопоставят на всяка опасност да изпаднат в служба на “княза на мрака” в борбата му против “княза на доброто”, т.е. да не би да престанат да се борят чрез отказ от живота. Ето защо те пазели безкрайно живота, като забранявали абсолютно самоубийството под каквато и да било форма. И за тях нямало смекчаващи вината обстоятелства... Те никога не са одобрявали самоубийството.
Според богомилите, най-недостойно е човек да се страхува от смъртта и страданието. Страхът показва безсилие, а те са смели и решителни хора, които се противопоставят на злото с добро. Със самопожертвувателния си живот, твърдост и кураж показват, че са по-силни от смъртта. Това е израз на непоколебимата им верност към идеите и въпрос на висша добродетел, която разкрива едно от най-високите етични качества на богомилите - именно спокойствието да посрещат мъчения и смърт в името на своя идеал. Както пише Николай Райнов, богомилите умеят да умират за мисъл.
Надмогнали земното, изкупили човешката си греховност чрез подвижнически живот, изпълнен с лишения и страдания, съвършените богомили се превръщат в светлината на света. Те твърдят, че душата е еманация от Бога. След като се пречисти чрез многобройните превъплъщения в различни тела на Земята, тя става достойна да се възвърне и слее със своя Божествен първоизточник. За малоазийските богомили, наричани фундагиагити, Евтимий от Акмония споменава следното: Казват, че само две неща от видимия свят са съзидание на Бога - слънцето и човешката душа.
Есхатологията, т.е. вярването, че предстои второто идване на Христос, съпроводено със съд и наказание на грешниците, не споделят всички богомили. Монахът-писател отбелязва: Злочестивците учат, че не чакат възкресение на мъртвите, нито Второ пришествие, нито Божий съд. Твърдят, че цялото управление над земните твари, както адът, така и раят, се намира под властта на управителя на този свят - дявола.
Той праща приятелите си в рая, а неприятелите си в ада и няма нищо общо с Бога: Бог властвал над небесните предели, управителят на света - над земните. Според тях, разделението на Вселената ще продължава вечно.
Пред съда на Инквизицията в гр. Памие еретиците бугри казват: Няма друг ад вън от видимия свят... Тази земя е ад. Дори правото тук е безправно. В един средновековен текст се пояснява: Съвършените бугри не вярват, че има блажен рай, нито мъчителен ад. За тях няма друг ад, освен ада на Земята.
Свещениците вършат всичко наопаки: опиват се, грабят, скритом вършат и други лоши неща и няма кой да ги възпре... - цитира думите им Презвитер Козма. Те изобличават духовенството и Църквата като цяло, че натрупва различни богатства и се превръща във велика блудница, а църковниците потъват в плътски наслади, разкош, високомерие...
Богомилите призовават монасите и свещениците да изоставят порочния си и недостоен живот, да спазват принципите на евангелската бедност и кротост на Христовите ученици. В своите проповеди те включват текстове и цитати от Новия Завет, с които осъждат грешните слуги на Сатаната.
Използвут аргументи от Свещеното Писание, с които оборват своите противници, които живеят плътски, а не духовно, разобличават ги, като посочват разликата между думите и делата им. Укоряват божиите служители с думите: Ако сте свети, както казвате, защо не живеете както ви е заповядано и както пише апостол Павел на Тимотея: епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена, трезвен, честен, целомъдрен, поучителен, не пияница, не пакостник, кротък, не крамолик, не златолюбец, добър уредник на своя дом; така и дяконите трябва да бъдат честни, не двуезични, да не пият много вино и да са много известни с добро; трябва по-напред да се проверяват дали са такива, и ако са непорочни, тогава да служат. А ние не виждаме да сте такива...
Много исторически свидетелства и примери ни позволяват да установим, че тези, които в тази епоха стоят начело на Църквата, съвсем не са последователи на Христос. Самата институция няма нищо общо с апостолската Църква от първите столетия. Едва ли е нужно да се пояснява, че инквизиторите, преследващи брутално своите цели, не са никакви християни. Никой човек от средните векове не е можел да се чувства в безопасност, ако не споделял общоприетите възгледи, наложени от църковниците.
Може да определим Средновековието като времето на кладите. В този период над девет милиона души в цяла Европа са подложени системно на изтезания и смърт. Архивите на Инквизицията съдържат потресаващи признания на еретици, изтръгнати чрез ужасяващи мъчения. Много от документите са неоспоримо доказателство за невежеството, жестокостта и фанатизма на инквизиторите. Описани са безброй трагедии, документирани са зверски убийства дори на деца.
От Синодика на цар Борил научаваме, че богомилите искат да се вземат от църквите и манастирите всички имоти, които са им подарени от благоверните царе и богобоязливите християни. Както се вижда, богомилите се явяват и противници на съвременния им обществен ред.
Тези възгледи на богомилите не ни учудват, понеже напълно хармонират с техните религиозни и етични принципи. Тъй като смятат, че материята изобщо е дело на злото начало, те ненавиждат богатството и материалните блага, както и самите богати.
Богомилите твърдят убедено, че духовенството не е необходимо като посредник межу вярващия и Бога, че свещениците не са лица, притежаващи Божията благодат, а обикновени хора, някои от които много порочни и грешни, незаслужаващи почитта, която изискват от вярващите към себе си като Божии служители.
В проповедите си ги изобличават, като посочват разликата между думите и делата им. Вместо вярата, получена от втора ръка, те извеждат на преден план личното познание, религиозния и мистичен опит, който придобива всеки отделен човек и който наричат гносис - от гръцката ума за познание.
За тях гносисът е по-важен от всички вероизповедания и догми. Уверяват също, че няма полза от обредите, които извършват изпълнените с грях духовници и призовават вярващите да не плащат църковен десятък. Наричат църквата Ирод, тъй като тя, подобно на този жесток цар, се опитва да унищожи роденото у тях слово на истината.
Френските катари казват, че материалната църква не е добра и в нея не може да се произнася молитва. Марсел Дандо пише: Богомилите учат никое от техните деца да не ходи на църква. Противно на църковната практика, която превръща храма в единственото място за духовен живот, те се молят навсякъде. За тях църквата е малката стаичка на душата на всеки човек. Богомилското учение напълно отрича храма като дом на Бога и освобождава средновековния човек от страхопочитанието пред Божиите представители на Земята.
Освен църковните храмове и извършваните в тях богослужения, богомилите не признават и различните тайнства, обреди и символи, влизащи в понятието църковен култ.
Почитането на иконите определят като идолопоклонство, а за кръста твърдят, че е най-омразен на Бога, тъй като на него е разпънат Иисус Христос.
Презвитер Козма пише: Себе си заблуждавайки, така говорят за Господния кръст: как да му се покланяме? Понеже евреите разпнаха на него Божия Син, затова кръстът е най-омразен Богу. - Ето защо те учат своите да го ненавиждат, а не да му се кланят, като казват тъй: Ако някой би убил царския син с кръст от дърво, може ли това да бъде мило на царя? Същото нещо е и с кръста спрямо Бога...
И по-нататък: Какво говорят за светото причастие? - Причастието не се извършва по Божие повеление, нито е Христово тяло, както вие говорите, а е като всяка проста храна. Хритос, когато е действал, не е извършвал литургия, затова ние не я почитаме (казват те)...
Като отричат, че изобщо съществуват светци, тъй като свят е само Бог, те не признават и преклонението пред техните мощи, които за тях са само обикновени кости на мъртъвци. Евтимий Загавин пише, че когато Василий Врач бил запитан по какъв начин останките на светците вършат чудеса, той отговаря: Понеже в тях са се заселили дяволи, които са останали в гробовете, вършат чудеса, за да измамят неопитните и да ги склонят да почитат нечестивците като светци.
Те отрицават причастието чрез приемане на хляб и вино и казват, че действителното причестяване на християните трябва да се схваща символично, в смисъл на възприемане на евангелското учение и думите на Христос. Козма пояснява, че наричат тяло четирите Евангелия, а кръв - апостолските деяния.
Богомилите наричат Иоан Кръстител водоносец, защото кръщава с безполезна вода. В едно анонимно съчинение от ХIII век срещу катарската ерес се пояснява: За Иоан Кръстител еретиците казват, че бил изпратен от дявола, за да попречи на проповедта на Христос. Така вярват и българите. Друг автор свидетелства още нещо: Нашето кръщение наричат “Иоаново”, тъй като то се извършва чрез вода, а своето наричат “Христово”, и то било извършвано, както те си мислят, чрез Светия Дух.
Рьоне Нели подробно обяснява значението на Консоламента (от латински - получаване на утеха) - духовното кръщение и най-важната церемония на катарите: Консоламентът има за цел да свърже душата с Духа, да даде на вярващия опрощение за миналите му прегрешения и да му възвърне истинската свобода - “не свободна воля”, а способността да разпознава Злото и вътрешната сила да му противостои. Едва тогава той постига онази степен в своето развитие, когато не е възможно сам, по своя воля, да извърши и най-малко зло.
След като е получил духовното си кръщение, съвършеният християнин трябва да живее като образцов праведник. Да не извършва убийство - нито на война, нито в случай на неизбежна самоотбрана. Да не допуска и “разврат” - с тази дума катарите определяли всяко действие на плътта. Забранено му било и да се заклева.
Цариградският монах Евтимий от Акмония пояснява в съчинението си от 1034 г., че според малоазийските богомили, възкресение от мъртвите няма да има.
Те проповядват, че ще възкръснат само душите, а не тленната плът. А Евтимий Загавин разкрива схващането на богомилите, че съвършените веднага ще влязат в Царството Божие.
Те не умират, но се променят като насън, като събличат тази глинена и телесна обвивка и се обличат в нетленната и божествена дреха на Христос. П
олучили неговата плът и неговия образ, и съпроводени от ангели и апостоли, те отиват в царството на Отца, а тялото, което са свалили от себе си, се разпада на прах и пепел, за да не възкръсне никога.
Като отхвърлят всички молитви и песнопения в чест на Христос и Богородица, богомилите признават единствено молитвата Отче наш, понеже е дадена от самия Господ. Според тях, не апостолите установяват службите и тайнствата в Църквата, а Иоан Златоуст и другите църковни отци, затова не приемат нищо, което не е включено в Евангелията и апостолските послания. Поясняват, че целият блясък и сложната претрупаност на църковните ритуали нямат нищо общо с
Христовото учение, взето в неговия чист духовен смисъл. Напълно отричат цялата църковна йерархия и външните прояви на религията, изтъкват, че те противоречат на първоначалните християнски принципи.
Църковният календар, изпълнен с празници и чествания на светци и мъченици, няма задължителна стойност за богомилите. Неделята те приемат за ден, подобен на другите, затова работят и постят, противно на църковните канони. Разясняват на вярващите да не се кланят на иконите, които смятат за идоли. Обръщат се към тях с думите: Никой не е видял Бога, защото Той е Дух, и които Му се кланят, с дух и истина трябва да Му се кланят (Иоан 1:18;4:24).
Богомилите постят три пъти в годината по 40 дни, освен това остават на хляб и вода всеки вторник, четвъртък и петък от седмицата. Според Презвитер Козма, те постят и в неделя. На Запад кандидатите за вярващи, според изискванията, се подлагат на пост понеделник, сряда и петък до деветия час от деня.
Предани на Христовото Слово, богомилите обвиняват служителите на Църквата, че нямат за цел да разкрият същинското християнство, а се стремят да заблуждават хората и да ги държат в подчинение и зависимост. Основен постулат в тяхното учение е спазването на закона на любовта и жертвата. Чрез безкористно служене на Бога и хората те се стремят към благочестив и самопожертвувателен живот. Според богомилите, всички хора са братя и деца на небесния Отец. Вярата им във всепобеждаващата сила на доброто им помага да устоят на преследванията и изтезанията.
Големият противник на богомилите Евтимий Загавин в своето съчинение изтъква чистотата и строгостта на богомилските нрави: Те наставляват просто обучаваните, като ги увещават да вярват в Отца и Сина, и Светия Дух, и да знаят, че Христос е приел човешка плът и дал на апостолите Свещеното Писание. Те ги съветват да спазват евангелските повели, да се молят, да постят, да бъдат чисти от всякакви пороци, да не притежават нищо, за понасят злото и да бъдат смирени, да говорят истината и да се обичат помежду си.
Изобщо ги поучават на всичко добро. Всеки, който влиза в богомилската общност, не може да върши човекоубийство нито в случай на война, нито в случай на самозащита. Той е получил целувката на мира.
Те се обявяват против убийството не само на хора, но и на животни и считат насилието за смъртен грях. Никога не носят със себе си оръжие и са готови по-скоро да умрат, отколкото да отнемат нечий живот.
Въпреки безбройните опасности те винаги казват истината и отказват клетвата. Техните врагове използват един коварен начин за бързото им откриване. Стефан дьо Бурбон описва как католическите войници по време на кръстоносните походи срещу катарите и албигойците принуждават заподозрените да убият кокошка или някое друго животно - и при отказ узнават кои са привърженици на еретиците. Инквизицията също използва това средство, за да установи кои от задържаните са богомили.
В земния живот те виждат важен фактор за усъвършенстването на човешката личност. Немският историк Дьолингер доказва тезата, че богомилите приемат учението за прераждането като закон на човешката еволюция.
В основата на богомилската гносеология стои законът за причината и следствието, известен като Карма.
В книгата си Ръкописите на катарите Рьоне Нели пише следното: Душите трябвало да се освобождават постепенно в течение на последователните прераждания, при които придобивали опит спрямо нещастието.
Следователно всеки човек, който един ден реши да се приобщи към катарството..., не е далече от спасението. Другите, обикновените вярващи или невярващи, тънещи все още в невежество и в зло и не разполагащи със свободата, ще трябва да изчакат, докато времето и изпитанията ги преобразят - тъй да се каже - противно на волята им.
Представителите на Църквата през Средновековието, а и някои съвременни автори, посочват изненадващото спокойствие, с което богомилите и техните западни последователи посрещат страданията и смъртта. В това те виждат израз на богомилското презрение към живота и желание за отказ от него.
Но истината е друга - един от богомилските принципи е, че животът не може да се прекъсва насилствено и преждевременно, той трябва да се изживее докрай. Богомилите учат, че животът е задължение, което трябва да се изпълни достойно. За тях всеки човек трябва да завърши земните си дни в телесната обвивка, ...за да заслужи мястото си в света на съвършенството, както пише в апокрифа Видение Исаево.
Богомилите приемат идеята, че душата е обхваната от материалното си съществуване и не желае да напусне телесната си форма или земната си плътска обвивка. На тях принадлежи схващането, че животът се повтаря многократно.
Те смятат, че съвършенството се постига постепенно, стъпка по стъпка, по безкрайната стълба на еволюцията. То се създава от живот в живот, за да се стигне до най-висшата степен на съществуване в небесните йерархии. В богомилското учение се казва, че никой не може да бъде спасен..., ако не премине през една продължителна еволюция чрез повторение на живота, установява Д. Роше.
Последователните повтаряния на живота, известни като прераждане, позволяват чрез връзките на кръвта да се преобразува човечеството с помощта на чистата любов. Доктрината за повторението на живота (реинкарнация) говори за отношението на богомилите към семейството. Рьоне Нели уточнява: Семейният живот, според тях, е необходим, за да могат несъвършените души да се превъплътят отново, за да се очистят.
Представата на богомилите за развитие на човека по пътя на прераждането изразява още веднъж един основен жизнен принцип. В книгата си Ръкописите на катарите Рьоне Нели подчертава: Катарите имали не само задължение да спасят своите души, но трябвало да се противопоставят на всяка опасност да изпаднат в служба на “княза на мрака” в борбата му против “княза на доброто”, т.е. да не би да престанат да се борят чрез отказ от живота. Ето защо те пазели безкрайно живота, като забранявали абсолютно самоубийството под каквато и да било форма. И за тях нямало смекчаващи вината обстоятелства... Те никога не са одобрявали самоубийството.
Според богомилите, най-недостойно е човек да се страхува от смъртта и страданието. Страхът показва безсилие, а те са смели и решителни хора, които се противопоставят на злото с добро. Със самопожертвувателния си живот, твърдост и кураж показват, че са по-силни от смъртта. Това е израз на непоколебимата им верност към идеите и въпрос на висша добродетел, която разкрива едно от най-високите етични качества на богомилите - именно спокойствието да посрещат мъчения и смърт в името на своя идеал. Както пише Николай Райнов, богомилите умеят да умират за мисъл.
Надмогнали земното, изкупили човешката си греховност чрез подвижнически живот, изпълнен с лишения и страдания, съвършените богомили се превръщат в светлината на света. Те твърдят, че душата е еманация от Бога. След като се пречисти чрез многобройните превъплъщения в различни тела на Земята, тя става достойна да се възвърне и слее със своя Божествен първоизточник. За малоазийските богомили, наричани фундагиагити, Евтимий от Акмония споменава следното: Казват, че само две неща от видимия свят са съзидание на Бога - слънцето и човешката душа.
Есхатологията, т.е. вярването, че предстои второто идване на Христос, съпроводено със съд и наказание на грешниците, не споделят всички богомили. Монахът-писател отбелязва: Злочестивците учат, че не чакат възкресение на мъртвите, нито Второ пришествие, нито Божий съд. Твърдят, че цялото управление над земните твари, както адът, така и раят, се намира под властта на управителя на този свят - дявола.
Той праща приятелите си в рая, а неприятелите си в ада и няма нищо общо с Бога: Бог властвал над небесните предели, управителят на света - над земните. Според тях, разделението на Вселената ще продължава вечно.
Пред съда на Инквизицията в гр. Памие еретиците бугри казват: Няма друг ад вън от видимия свят... Тази земя е ад. Дори правото тук е безправно. В един средновековен текст се пояснява: Съвършените бугри не вярват, че има блажен рай, нито мъчителен ад. За тях няма друг ад, освен ада на Земята.
Те мислят правилно, че има само едно начало, но мнозина от тях грешат относно Троицата и единството. Също изповядват, че Бог е създал от нищо ангелите и четирите елемента, но грешат във вярването си, че дяволът по милост Божия е създал всичко видимо или този свят. Също така те вярват, че дяволът е създал тялото на първия човек и в него вложил един ангел, който в кратко време съгрешил. - Катарските вярвания
Италианският инквизитор Райнер Сакони, известен като историк на катарската ерес, написва през 1250 г. съчинение, съдържащо изложение на катарските вярвания. Той дава интересни сведения с голяма документална стойност:
На първо място, те вярват, че има две начала, открай време, именно началото на доброто и началото на злото... Проповядват, че този свят никога не ще има край, че бъдещият съд вече е станал и повече не ще става, че подземният и вечният огън, или вечното наказание, е само в този свят и никъде другаде.
Сакони пише за себе си, че е заемал 17 години ръководно място в катарското общество като ересиарх, но се отрича от ереста и влиза в Доминиканския монашески орден. Преследва с особено ожесточение катарите, а от 1254 до 1259 г. стои начело на Инквизицията в Ломбардия, тъй като тази част от Италия е най-силно повлияна от тяхното учение. С усърдието си успява да спечели уважението на папа Урбан IV.
Презвитер Козма свидетелства, че богомилите отричат сътворяването на видимия свят от Бога: Казват, че всичко е по волята на дявола. Небе, слънце, звезди, въздух, земя, човек, църкви, кръстове и всичко Божие отдават на дявола. Изобщо всичко, което се намира на земята - одушевено и неодушевено - наричат дяволско... Наричат дявола “творец на човека и на всички Божи твари”. Поради голямото си невежество едни го наричат “паднал ангел”, а други - “неправеден уредник”... Мислят, че той е заповядал на хората да се женят, да ядат месо и пият вино...
За богомилите във Византия, Евтимий от Акмония пише през ХI век: Дръзват да кажат..., че цялото творение на Бога - небето, земята и морето, и всичко, което се намира в тях - принадлежи на дявола, че техен творец е дяволът, а не Бог... И допълва: Казват, че имало осем небеса: седем от тях сътворил Бог и пребивавал в тях; осмото, казват, се намира под всички останали, то е видимото от нас небе, сътворил го е властителят на този свят, именно дяволът, и си почивал на него.
Един век по-късно Евтимий Загавин в обширно съчинение се опитва да обори редица ереси. Той посвещава на богомилството специален дял и ни дава допълнителни сведения за техните вярвания. Богомилите учат, че дяволът или Сатаната е първороден син на Бога и по-голям брат на Христос. Той седял, обяснява Загавин, от дясната страна на самия Бог в създадения от Него свръхземен свят. Сатанаил обаче се разбунтувал срещу своя Отец и бил отхвърлен от небето заедно с присъединилите се към него ангели.
Въпреки това, Сатана запазва творческата си мощ, която има поради божествения си произход. Чрез нея той създава земния свят по подобие на сътворения от Бога свят. Сътворява и човека, но опитите да го оживи са безрезултатни. Затова дяволът помолва Бог да му вдъхне душа - и тогава той оживява.
До наши дни достига катарската книга За двете начала на Иоан де Лугио от Италия, който е викарий или “най-голям” син на катарския епископ на Дезанцино. Към 1250 г. той написва обемист трактат, изграден върху практически и полемични проблеми. Според него, във вселената доминират две вечни, но съвсем не равностойни начала - на Доброто (Бог) и на Злото (Сатана).
В това съчинение се казва, че човешките души са творения на Добрия Бог и би трябвало да се завърнат отново при Него, тъй като цялото Битие Му принадлежи. Злото начало има реално въздействие върху съществата. Добрият Бог, макар и ограничен от Злото начало, е по-силен от всичките му прояви. От тази книга става ясно, че покварат е била осъществена в други светове, в други небеса, преди да се реализира тук.
Земята е адът, където душите трябва да изтърпят последствията от падението си, защото времето и материалният свят са царството на последствията. Иоан де Лугио и учениците му са единствените от катарите, които приемат цялата Библия. За разлика от другите абсолютни дуалисти, той не смята, че Злото е сътворило материята. То само е покварило четирите материални елемента. Според него, Злото начало е непознаваемо - то не съвпада с проявите си: То е неуморно зло и е пълно със смъртоносна отрова.
В един латински ръкопис от ХIII век се казва: Еретиците, чиято заблуда иде от общината Другуция (т.е. Драговичия), твърдят, проповядват и приемат, че има двама Богове без начало и без край - единият напълно добър, а другият напълно зъл. Те твърдят, че всеки един от тях е създал ангелите: добрият - добрите (ангелите), а злият - злите (демоните). Казват също, че добрият Бог е всемогъщ в своята небесна родина, а пък злият господства в цялата тази земна машина. Проповядват, че има две природи, едната добра - на безтелесните същества, а другата зла - на животните, на телесните и на земните (същества), която е създадена от злия Бог. И казват, че Луцифер е син на Бога на мрака.
Средновековният писател Екберт Шонаугиензис отбелязва следното за учението на катарите и албигойците във Франция и Германия: Еретиците учат, че има двама създатели - единият добър, а другият лош, именно Бог и някакво ужасно начало на мрака и злото, за което не зная дали можем да намерим по-подходящо име от “дявол”.
Казват, че имало два свята, от вечността противни един на друг, единият добър и другият лош, и че от тях е създадена цялата вселена. Твърдят, че душите на хората, животворният дух на всички одушевени същества и силата, която оживява дърветата, тревите и всички семена, водели началото си от Бога и съставлявали част от добрия свят, и дори мислят, че всички те поотделно били части от Бога. Учат, че плътта на всички същества, които живеят на земята, както на хората, така и на всички живи твари, произхождала от онова ужасно начало на мрака, именно дявола, и съставлявала част от лошия свят...
Райнер Сакони включва в съчинението си специално изложение за учението на катарите от църквата на Конкорецо, която обединява еретиците от Северна Италия, предимно от Ломбардия. Той пише: Те мислят правилно, че има само едно начало, но мнозина от тях грешат относно Троицата и единството. Също изповядват, че Бог е създал от нищо ангелите и четирите елемента, но грешат във вярването си, че дяволът по милост Божия е създал всичко видимо или този свят. Също така те вярват, че дяволът е създал тялото на първия човек и в него вложил един ангел, който в кратко време съгрешил.
Като обяснява “заблудите” на катарите, Сакони установява: Назарий, техен епископ и най-старши ръководител, пред мен и пред мнозина други е казвал..., че е научил тази заблуда от епископа и по-големия син на Българската църква, още преди около 60 години.
Италианският писател Бонакурзус, който също като Сакони е еретик в Ломбардия, но после се отказва от катаризма и преминава към католицизма, в своето съчинение срещу катарите пояснява: Те казват, че всичко, което е сътворено във въздуха, в морето и на земята, е сътворено от дявола - хора, одушевени и неодушевени тела. Той продължава по-нататък с думите на катарите, че дяволът създал Адам от пръст, а впоследствие той бил одушевен с ангелска душа.
Френските катари дават следната формулировка: Вярно е, че ние обявяваме съществуването на два принципа, но даваме името Бог само на един от тях; що се отнася до другия, ние го наричаме материя, или с един друг термин, по-познат и употребим - “дявол”.
Богомилите застъпват възгледа, че добрият Бог не може да създаде порочен и несъвършен свят. Настоящият свят и всички земни власти са от дявола. Той е отговорен за порядъка, който съществува на земята, и е причината за всички беди, нещастия, страдания и несправедливости, които измъчват живите същества и човека.
Светогледът на богомилите най-ясно се вижда в тяхната космогония, т.е. в представите им за създаването на Вселената и човека.
В учението им е застъпена окултната истина, че съществуват седем небеса или полета на живота, и имат задълбочени познания от първото, физическото или материалното поле, до седмото, което е на Висшия, Абсолютен и Вечен Дух. Те имат ясни представи за ангелските йерархии, които управляват световете, и добре познават макрокосмоса и природата, която наричат великата книга на живота.
По своя път богомилите достигат до вечните истини за Вселената, обществото, личността и Бога. Те са уверени, че разкриват най-дълбоките тайни на битието. Смятат, че единствено те успяват да разбулят тайните за произхода на небесния и земния свят, за появата на човека, неговата същност и бъдещето на света.
Шарл Молиние казва за френските катари: Те са събрали цялото съвременно знание. С учението си богомилските апостоли защитават и разпространяват древната мъдрост и новородената истина.
Богомилите издигат духовното начало над материалното и са убедени, че доброто начало ще победи злото, Божията справедливост ще надделее и човечеството ще отрече всички дяволски творения, всички власти и разпоредби, които го потискат и погубват.
Те вярват, че Сатаната ще бъде прогонен от Земята, както е бил изгонен от небето. Както Бог е съществувал преди дявола, така Той ще остане вечен и след като дяволът престане да действа - това вярване показва, че учението на Богомил всъщност започва с монотеизъм и свършва с монотеизъм. Доброто съществува от безкрая, от вечността и ще продължава да съществува във вечността.
От безкрая съществуват две сили, те са независими в своите два свята - земния и материалния, света на мрака, и небесния или духовния, света на светлината - и ще останат такива във вечността. Вярата в крайното тържество на доброто се таи дълбоко в съзнанието на богомилските последователи. Тя е извор на оптимизъм, който ободрява духа и сгрява сърцето... на средновековното общество - обобщава в книгата си Бугрите Борислав Примов.
На първо място, те вярват, че има две начала, открай време, именно началото на доброто и началото на злото... Проповядват, че този свят никога не ще има край, че бъдещият съд вече е станал и повече не ще става, че подземният и вечният огън, или вечното наказание, е само в този свят и никъде другаде.
Сакони пише за себе си, че е заемал 17 години ръководно място в катарското общество като ересиарх, но се отрича от ереста и влиза в Доминиканския монашески орден. Преследва с особено ожесточение катарите, а от 1254 до 1259 г. стои начело на Инквизицията в Ломбардия, тъй като тази част от Италия е най-силно повлияна от тяхното учение. С усърдието си успява да спечели уважението на папа Урбан IV.
Презвитер Козма свидетелства, че богомилите отричат сътворяването на видимия свят от Бога: Казват, че всичко е по волята на дявола. Небе, слънце, звезди, въздух, земя, човек, църкви, кръстове и всичко Божие отдават на дявола. Изобщо всичко, което се намира на земята - одушевено и неодушевено - наричат дяволско... Наричат дявола “творец на човека и на всички Божи твари”. Поради голямото си невежество едни го наричат “паднал ангел”, а други - “неправеден уредник”... Мислят, че той е заповядал на хората да се женят, да ядат месо и пият вино...
За богомилите във Византия, Евтимий от Акмония пише през ХI век: Дръзват да кажат..., че цялото творение на Бога - небето, земята и морето, и всичко, което се намира в тях - принадлежи на дявола, че техен творец е дяволът, а не Бог... И допълва: Казват, че имало осем небеса: седем от тях сътворил Бог и пребивавал в тях; осмото, казват, се намира под всички останали, то е видимото от нас небе, сътворил го е властителят на този свят, именно дяволът, и си почивал на него.
Един век по-късно Евтимий Загавин в обширно съчинение се опитва да обори редица ереси. Той посвещава на богомилството специален дял и ни дава допълнителни сведения за техните вярвания. Богомилите учат, че дяволът или Сатаната е първороден син на Бога и по-голям брат на Христос. Той седял, обяснява Загавин, от дясната страна на самия Бог в създадения от Него свръхземен свят. Сатанаил обаче се разбунтувал срещу своя Отец и бил отхвърлен от небето заедно с присъединилите се към него ангели.
Въпреки това, Сатана запазва творческата си мощ, която има поради божествения си произход. Чрез нея той създава земния свят по подобие на сътворения от Бога свят. Сътворява и човека, но опитите да го оживи са безрезултатни. Затова дяволът помолва Бог да му вдъхне душа - и тогава той оживява.
До наши дни достига катарската книга За двете начала на Иоан де Лугио от Италия, който е викарий или “най-голям” син на катарския епископ на Дезанцино. Към 1250 г. той написва обемист трактат, изграден върху практически и полемични проблеми. Според него, във вселената доминират две вечни, но съвсем не равностойни начала - на Доброто (Бог) и на Злото (Сатана).
В това съчинение се казва, че човешките души са творения на Добрия Бог и би трябвало да се завърнат отново при Него, тъй като цялото Битие Му принадлежи. Злото начало има реално въздействие върху съществата. Добрият Бог, макар и ограничен от Злото начало, е по-силен от всичките му прояви. От тази книга става ясно, че покварат е била осъществена в други светове, в други небеса, преди да се реализира тук.
Земята е адът, където душите трябва да изтърпят последствията от падението си, защото времето и материалният свят са царството на последствията. Иоан де Лугио и учениците му са единствените от катарите, които приемат цялата Библия. За разлика от другите абсолютни дуалисти, той не смята, че Злото е сътворило материята. То само е покварило четирите материални елемента. Според него, Злото начало е непознаваемо - то не съвпада с проявите си: То е неуморно зло и е пълно със смъртоносна отрова.
В един латински ръкопис от ХIII век се казва: Еретиците, чиято заблуда иде от общината Другуция (т.е. Драговичия), твърдят, проповядват и приемат, че има двама Богове без начало и без край - единият напълно добър, а другият напълно зъл. Те твърдят, че всеки един от тях е създал ангелите: добрият - добрите (ангелите), а злият - злите (демоните). Казват също, че добрият Бог е всемогъщ в своята небесна родина, а пък злият господства в цялата тази земна машина. Проповядват, че има две природи, едната добра - на безтелесните същества, а другата зла - на животните, на телесните и на земните (същества), която е създадена от злия Бог. И казват, че Луцифер е син на Бога на мрака.
Средновековният писател Екберт Шонаугиензис отбелязва следното за учението на катарите и албигойците във Франция и Германия: Еретиците учат, че има двама създатели - единият добър, а другият лош, именно Бог и някакво ужасно начало на мрака и злото, за което не зная дали можем да намерим по-подходящо име от “дявол”.
Казват, че имало два свята, от вечността противни един на друг, единият добър и другият лош, и че от тях е създадена цялата вселена. Твърдят, че душите на хората, животворният дух на всички одушевени същества и силата, която оживява дърветата, тревите и всички семена, водели началото си от Бога и съставлявали част от добрия свят, и дори мислят, че всички те поотделно били части от Бога. Учат, че плътта на всички същества, които живеят на земята, както на хората, така и на всички живи твари, произхождала от онова ужасно начало на мрака, именно дявола, и съставлявала част от лошия свят...
Райнер Сакони включва в съчинението си специално изложение за учението на катарите от църквата на Конкорецо, която обединява еретиците от Северна Италия, предимно от Ломбардия. Той пише: Те мислят правилно, че има само едно начало, но мнозина от тях грешат относно Троицата и единството. Също изповядват, че Бог е създал от нищо ангелите и четирите елемента, но грешат във вярването си, че дяволът по милост Божия е създал всичко видимо или този свят. Също така те вярват, че дяволът е създал тялото на първия човек и в него вложил един ангел, който в кратко време съгрешил.
Като обяснява “заблудите” на катарите, Сакони установява: Назарий, техен епископ и най-старши ръководител, пред мен и пред мнозина други е казвал..., че е научил тази заблуда от епископа и по-големия син на Българската църква, още преди около 60 години.
Италианският писател Бонакурзус, който също като Сакони е еретик в Ломбардия, но после се отказва от катаризма и преминава към католицизма, в своето съчинение срещу катарите пояснява: Те казват, че всичко, което е сътворено във въздуха, в морето и на земята, е сътворено от дявола - хора, одушевени и неодушевени тела. Той продължава по-нататък с думите на катарите, че дяволът създал Адам от пръст, а впоследствие той бил одушевен с ангелска душа.
Френските катари дават следната формулировка: Вярно е, че ние обявяваме съществуването на два принципа, но даваме името Бог само на един от тях; що се отнася до другия, ние го наричаме материя, или с един друг термин, по-познат и употребим - “дявол”.
Богомилите застъпват възгледа, че добрият Бог не може да създаде порочен и несъвършен свят. Настоящият свят и всички земни власти са от дявола. Той е отговорен за порядъка, който съществува на земята, и е причината за всички беди, нещастия, страдания и несправедливости, които измъчват живите същества и човека.
Светогледът на богомилите най-ясно се вижда в тяхната космогония, т.е. в представите им за създаването на Вселената и човека.
В учението им е застъпена окултната истина, че съществуват седем небеса или полета на живота, и имат задълбочени познания от първото, физическото или материалното поле, до седмото, което е на Висшия, Абсолютен и Вечен Дух. Те имат ясни представи за ангелските йерархии, които управляват световете, и добре познават макрокосмоса и природата, която наричат великата книга на живота.
По своя път богомилите достигат до вечните истини за Вселената, обществото, личността и Бога. Те са уверени, че разкриват най-дълбоките тайни на битието. Смятат, че единствено те успяват да разбулят тайните за произхода на небесния и земния свят, за появата на човека, неговата същност и бъдещето на света.
Шарл Молиние казва за френските катари: Те са събрали цялото съвременно знание. С учението си богомилските апостоли защитават и разпространяват древната мъдрост и новородената истина.
Богомилите издигат духовното начало над материалното и са убедени, че доброто начало ще победи злото, Божията справедливост ще надделее и човечеството ще отрече всички дяволски творения, всички власти и разпоредби, които го потискат и погубват.
Те вярват, че Сатаната ще бъде прогонен от Земята, както е бил изгонен от небето. Както Бог е съществувал преди дявола, така Той ще остане вечен и след като дяволът престане да действа - това вярване показва, че учението на Богомил всъщност започва с монотеизъм и свършва с монотеизъм. Доброто съществува от безкрая, от вечността и ще продължава да съществува във вечността.
От безкрая съществуват две сили, те са независими в своите два свята - земния и материалния, света на мрака, и небесния или духовния, света на светлината - и ще останат такива във вечността. Вярата в крайното тържество на доброто се таи дълбоко в съзнанието на богомилските последователи. Тя е извор на оптимизъм, който ободрява духа и сгрява сърцето... на средновековното общество - обобщава в книгата си Бугрите Борислав Примов.
Абонамент за:
Публикации (Atom)