събота, 17 септември 2016 г.
петък, 16 септември 2016 г.
неделя, 11 септември 2016 г.
вторник, 23 август 2016 г.
Катарите - истинните носители на учението на Иисус
Движението на катарите, съществувало през периода XI-XIV век, се разпростирало в много страни от Западна Европа. Тяхното учение било най-силно разпространено в Северна Италия, Германия и Южна Франция, в историческата област Лангедок. Катарите били носители и пазители на останките от истинното учение на Иисус, тъкмо за това католическата църква и в частност инквизицията ги е преследвала жестоко до тяхното пълно унищожение в началото на XIV век. Примерът, които са оставили на бъдещите поколения, вдъхновява и сега.
Кой знае как би се разпространило това движение и как е щяло да повлияе на света, ако не бе изтрито така цинично от лицето на Земята. Първите сведения за катарите се появяват през XI век, по времето на Великия Светец и безвъзмезден лечител на Киево-Печьорската Лавра – Агапит Печьорски, който в ранните си години пътешествал по света и възраждал изгубените духовни знания. Съществуват легенди, че катарите са свързани със Светия Граал, донесен отново на хората през XI век.
Какво означава името „Катари“?
Има няколко версии за произхода на това название. Едно от тях идва от гръцката дума καϑαρός (катарос), която означава „чист“. Споменава се, че при появата на катарите в края на XI век, това название не се е използвало. През това време били наричани просто като „Добри хора“, това название изниква от думите на Иисус: „Аз съм добрия пастир“ (Евангелие на Йоан, стих 10,11). Но има и други обяснения. В някои исторически документи се споменава, че катарите действително са били добри хора. Те вдъхновявали хората със силата на своя дух, човечност, милосърдие и доброта. Духовната сила, която излъчвали, не се нуждаела от реклама и пищни церемонии. Те просто са се наричали: Църквата на любовта.
Тези хора, както мъжете, така и жените, се ползвали с огромно уважение сред населението на цяла Европа. Всички сведения разказват, че животът им е бил пример за скромност, благочестивост и духовна чистота.
Кръстоносният поход срещу Катарите
Изследователите на катаризма утвърждават, че движението на катарите било най-силният противовес на Римокатолическата църква през този период. То се свързвало и с „Албигойския кръстоносен поход“ (наречен на името на град Алби, откъдето се разпространило учението), чийто главен инициатор бил Папа Инокентий III – яростен противник на „опасната ерес“, както сам е наричал катаризма. Кръстоносният поход срещу катарите продължил почти 40 години и взел около 50000 жертви. Движението било практически унищожено.
Във връзка с това възниква следният въпрос: Какво накарало Папа Инокентий III, неговите наследници и църквата да посеят толкова терор и страх, нарушавайки 10-та божия заповед – „Не убивай“? Това били знанията, които притежавали катарите. Знания, които правили човека истински свободен, които му разкривали смисъла на човешкия живот и илюзорността на този материален свят. Тъкмо това плашело толкова много църквата, която съществувала за сметка на свободата на десетки и стотици милиони хора. Най-поразителното е, че тази война се е водила „В името на Исус Христос“
Когато през 1209 година, по време на кръстоносния поход срещу катарите, кръстоносците стигнали град Безие, те поискали да бъдат предадени 222 души, обвинени в „ерес“. Но тъй като катарите се ползвали с изключително уважение в града, в това число и сред католиците, на кръстоносците им било отказано. Тогава армията на „вярващите християни“ си устроила истинско клане в града. Тя не жалила нито катари, нито католици и десетхилядният град опустял. Тъкмо тогава била изречена една емблематична фраза, когато един от войните изразил своето недоволство от това, че заедно с катарите се избиват и „добросъвестните католици“, на което свещеникът му отговорил: „Убивайте всички! Бог ще разбере кои са свои и кои чужди.“
Интересен е и фактът, че катарите смятали Папа Римски за самия наместник на Дявола на Земята. Нещо повече, във връзка със своето управление Инокентий III писал: „Папите са поставени от Господа да управляват народите, да съдят, да унищожават, да създават и насаждат“.
Хората, които присъствали на екзекуциите на катарите, били поразявани от тяхното мъжество и храброст, с което понасяли мъките от огнената стихия на кладата и подобно на първите християнски мъченици не излъчвали никакъв страх и отрицание. Има исторически сведения, че някои от тях посрещали смъртта с усмивка. Всичко това показва колко свободни били от своята материална обвивка и колко здраво били свързани със света на Бога. За тях смъртта на тялото била само преход от ада към вечния живот на Духовния свят.
Как катарите възприемали Иисус
Разбирането на катарите за Иисус било различно от това на Християнската религия. Те смятали, че Той дошъл на Земята не за да изкупи греховете на хората, а да им покаже, че тяхното Царство, чийто господар е Сатаната, не се намира в този свят, а в невидимия свят на Бога, който е Светлина и Любов. Той дошъл в материалния свят от състрадание, с идеята да покаже, че на хората им е даден безценен дар – правото на избор, както да им посочи пътя за тяхното спасение, пътя към Дома. Съгласно учението на катарите душата се явява частица от Бога, частица от Цялото, която е затворена в материалната обвивка, създадена от Сатаната. Според тях Бог не можел да наказва хората със смърт, защото смисълът на нашето съществувание е придобиване на вечен живот. Тъкмо това било в основата на тяхното отрицание на Иисус Христос като изкупителна жертва. Те не приемали символа на кръста – оръдието за неговата смърт, като нещо свещено и достойно за поклонение, това за тях било пълен абсурд.
Дуализмът в учението на катарите: духовното и материалното
Катарите ясно разграничавали духовното от материалното. Те водели обикновен, аскетичен живот, не взимали подаяния и пожертвования за своята Църква, тъкмо обратното – помагали на бедните. Те носели в света вечните ценности: истинската чиста любов, искрената доброта, дълбоката мъдрост. Със своя пример катарите демонстрирали връзката на човека с Бога без каквито и да било посредници, докато през това време официалната църква напълно се отрекла от това, което учило Евангелието и безсрамно нарушавала всички заповеди, които проповядвала на хората. Ето защо катарите добили толкова голяма популярност сред народите в Европа. Всичко това никак не се харесвало на Ватикана, чието паство и доходи започнали да секват.
Един известен девиз на катарите гласи: „Цялото злато в света е гноене на душата“. Истинският живот за тях бил на другата страна, в света на Бога.
Един от ключовите моменти на катарите бил дуализмът. Те знаели, че съществува светът на Бога, невидимият свят и материалният свят, този, в който живеем и този, в който господар е Луцифер. Тук вече става ясно кое е било опасното в учението на катарите за църквата. Тези знания правели хората истински свободни от този илюзорен свят, освобождавали ги от материалните окови и страха от смъртта. Такива хора било невъзможно да бъдат манипулирани и управлявани. Те не признавали земната власт, а за жреците това била реална заплаха да изгубят контрола над хората.
Катарите не смятали, че Бог е отговорен за злото, което съществува в света. Та нали всичко зависи от самите хора и от техния избор между своите две начала – дяволското и божественото.
Духовните практики и „тъченето на светлинните дрехи“.
Изключително интересна е практическата информация за духовното развитие при катарите. Техният път се изразявал в очистването на помислите от егоистичните желания и емоции, които пречили за духовното им развитие. Тяхната крайна цел била пълното освобождаване от всичко, което ги привързвало към земната природа. В крайна сметка човек се преобразявал, и в него започвал процесът на „тъчене на светлинните дрехи“ и вътре в старата форма на неговото тяло се зараждало тялото на Божествения човек, новият Ангел. Символът на това тяло се явявала чашата на Граала, която катарите търсели в самите себе си. Те самите се превръщали в тази чаша и били способни да приемат излъчваната Светлина от Духа.
Основният компонент от духовните практики на кататрите била ендура. „Ендура“ в превод от окситански език (разпространен в област Лангедок, Франция) като „пост“, „издържливост“, „устояване“. На практика това било разтварянето на небожествената (животинска) човешка природа в Духа. Човек свеждал всички свои физически потребности до минимум и се освобождавал от лъжовните удоволствия, които го държат в плен на телесната тъмница. Катарите намирали и пресичали всяка проява на „животинското“ в себе си. Вътре в тях се пробуждало истинското „АЗ“, което до този момент се намирало в спящо състояние, егоистичните желания в човека постепенно губели своето влияние над него.
Реинкарнация на душите и Адът
Катарите притежавали и знания за прераждането на душите (реинкарнацията), което съвременното християнство категорично отхвърля. Такава информация има в други религия и учения, което не е маловажен факт.
В понятията на катарите адът като конкретно място не съществувал, те смятали цикъла на прераждания на Душата за своеобразен Ад. Прекалено дългата верига от прераждания можела да доведе до пълната анихилация на Душата.
Катарите вярвали, че човешките души били закрепостени в телесни обвивки, за да получат опитност и да разберат какво представлява Доброто. В крайна сметка човек се пробуждал, осъзнавал своята истинска природа и се връщал в света на Бога.
Интересно е, че знанията, които са притежавали, са за да помагат на човека да постигне това, за което е дошъл на този свят – да се върне в света на Бога като зряло духовно Същество.
Много е важно да се отбележи, че уатарите се стремили да възстановят връзката с Бога именно в настоящия си живот, тук и сега, тъй като след смъртта на физическото тяло Личността изгубва този шанс, и душата отива към нова реинкарнация, където се заражда и нова Личност.
Катарите са били пазителите на остатъците от истинното учение на Иисус. Очевидно не в пълен обем, но достатъчно, че да предизвикат сериозно безпокойство в политиците и жреците. И това не е удивително, та нали истинните Знания правят хората истински свободни, свободни от системата, навързвана ни от тези, които толкова много се страхуват да изгубят своята времена власт в този свят.
„Сега никой няма да може да се оправдае, че не е знаел, един вид „Господи, аз търсих, но не намерих“. По цялата земя започват да греят огънчета на Истината. Който търси ще намери!“
Източник: МОД АллатРа
http://www.kvantov-prehod.org/
Кой знае как би се разпространило това движение и как е щяло да повлияе на света, ако не бе изтрито така цинично от лицето на Земята. Първите сведения за катарите се появяват през XI век, по времето на Великия Светец и безвъзмезден лечител на Киево-Печьорската Лавра – Агапит Печьорски, който в ранните си години пътешествал по света и възраждал изгубените духовни знания. Съществуват легенди, че катарите са свързани със Светия Граал, донесен отново на хората през XI век.
Какво означава името „Катари“?
Има няколко версии за произхода на това название. Едно от тях идва от гръцката дума καϑαρός (катарос), която означава „чист“. Споменава се, че при появата на катарите в края на XI век, това название не се е използвало. През това време били наричани просто като „Добри хора“, това название изниква от думите на Иисус: „Аз съм добрия пастир“ (Евангелие на Йоан, стих 10,11). Но има и други обяснения. В някои исторически документи се споменава, че катарите действително са били добри хора. Те вдъхновявали хората със силата на своя дух, човечност, милосърдие и доброта. Духовната сила, която излъчвали, не се нуждаела от реклама и пищни церемонии. Те просто са се наричали: Църквата на любовта.
Тези хора, както мъжете, така и жените, се ползвали с огромно уважение сред населението на цяла Европа. Всички сведения разказват, че животът им е бил пример за скромност, благочестивост и духовна чистота.
Кръстоносният поход срещу Катарите
Изследователите на катаризма утвърждават, че движението на катарите било най-силният противовес на Римокатолическата църква през този период. То се свързвало и с „Албигойския кръстоносен поход“ (наречен на името на град Алби, откъдето се разпространило учението), чийто главен инициатор бил Папа Инокентий III – яростен противник на „опасната ерес“, както сам е наричал катаризма. Кръстоносният поход срещу катарите продължил почти 40 години и взел около 50000 жертви. Движението било практически унищожено.
Във връзка с това възниква следният въпрос: Какво накарало Папа Инокентий III, неговите наследници и църквата да посеят толкова терор и страх, нарушавайки 10-та божия заповед – „Не убивай“? Това били знанията, които притежавали катарите. Знания, които правили човека истински свободен, които му разкривали смисъла на човешкия живот и илюзорността на този материален свят. Тъкмо това плашело толкова много църквата, която съществувала за сметка на свободата на десетки и стотици милиони хора. Най-поразителното е, че тази война се е водила „В името на Исус Христос“
Когато през 1209 година, по време на кръстоносния поход срещу катарите, кръстоносците стигнали град Безие, те поискали да бъдат предадени 222 души, обвинени в „ерес“. Но тъй като катарите се ползвали с изключително уважение в града, в това число и сред католиците, на кръстоносците им било отказано. Тогава армията на „вярващите християни“ си устроила истинско клане в града. Тя не жалила нито катари, нито католици и десетхилядният град опустял. Тъкмо тогава била изречена една емблематична фраза, когато един от войните изразил своето недоволство от това, че заедно с катарите се избиват и „добросъвестните католици“, на което свещеникът му отговорил: „Убивайте всички! Бог ще разбере кои са свои и кои чужди.“
Интересен е и фактът, че катарите смятали Папа Римски за самия наместник на Дявола на Земята. Нещо повече, във връзка със своето управление Инокентий III писал: „Папите са поставени от Господа да управляват народите, да съдят, да унищожават, да създават и насаждат“.
Хората, които присъствали на екзекуциите на катарите, били поразявани от тяхното мъжество и храброст, с което понасяли мъките от огнената стихия на кладата и подобно на първите християнски мъченици не излъчвали никакъв страх и отрицание. Има исторически сведения, че някои от тях посрещали смъртта с усмивка. Всичко това показва колко свободни били от своята материална обвивка и колко здраво били свързани със света на Бога. За тях смъртта на тялото била само преход от ада към вечния живот на Духовния свят.
Как катарите възприемали Иисус
Разбирането на катарите за Иисус било различно от това на Християнската религия. Те смятали, че Той дошъл на Земята не за да изкупи греховете на хората, а да им покаже, че тяхното Царство, чийто господар е Сатаната, не се намира в този свят, а в невидимия свят на Бога, който е Светлина и Любов. Той дошъл в материалния свят от състрадание, с идеята да покаже, че на хората им е даден безценен дар – правото на избор, както да им посочи пътя за тяхното спасение, пътя към Дома. Съгласно учението на катарите душата се явява частица от Бога, частица от Цялото, която е затворена в материалната обвивка, създадена от Сатаната. Според тях Бог не можел да наказва хората със смърт, защото смисълът на нашето съществувание е придобиване на вечен живот. Тъкмо това било в основата на тяхното отрицание на Иисус Христос като изкупителна жертва. Те не приемали символа на кръста – оръдието за неговата смърт, като нещо свещено и достойно за поклонение, това за тях било пълен абсурд.
Дуализмът в учението на катарите: духовното и материалното
Катарите ясно разграничавали духовното от материалното. Те водели обикновен, аскетичен живот, не взимали подаяния и пожертвования за своята Църква, тъкмо обратното – помагали на бедните. Те носели в света вечните ценности: истинската чиста любов, искрената доброта, дълбоката мъдрост. Със своя пример катарите демонстрирали връзката на човека с Бога без каквито и да било посредници, докато през това време официалната църква напълно се отрекла от това, което учило Евангелието и безсрамно нарушавала всички заповеди, които проповядвала на хората. Ето защо катарите добили толкова голяма популярност сред народите в Европа. Всичко това никак не се харесвало на Ватикана, чието паство и доходи започнали да секват.
Един известен девиз на катарите гласи: „Цялото злато в света е гноене на душата“. Истинският живот за тях бил на другата страна, в света на Бога.
Един от ключовите моменти на катарите бил дуализмът. Те знаели, че съществува светът на Бога, невидимият свят и материалният свят, този, в който живеем и този, в който господар е Луцифер. Тук вече става ясно кое е било опасното в учението на катарите за църквата. Тези знания правели хората истински свободни от този илюзорен свят, освобождавали ги от материалните окови и страха от смъртта. Такива хора било невъзможно да бъдат манипулирани и управлявани. Те не признавали земната власт, а за жреците това била реална заплаха да изгубят контрола над хората.
Катарите не смятали, че Бог е отговорен за злото, което съществува в света. Та нали всичко зависи от самите хора и от техния избор между своите две начала – дяволското и божественото.
Духовните практики и „тъченето на светлинните дрехи“.
Изключително интересна е практическата информация за духовното развитие при катарите. Техният път се изразявал в очистването на помислите от егоистичните желания и емоции, които пречили за духовното им развитие. Тяхната крайна цел била пълното освобождаване от всичко, което ги привързвало към земната природа. В крайна сметка човек се преобразявал, и в него започвал процесът на „тъчене на светлинните дрехи“ и вътре в старата форма на неговото тяло се зараждало тялото на Божествения човек, новият Ангел. Символът на това тяло се явявала чашата на Граала, която катарите търсели в самите себе си. Те самите се превръщали в тази чаша и били способни да приемат излъчваната Светлина от Духа.
Основният компонент от духовните практики на кататрите била ендура. „Ендура“ в превод от окситански език (разпространен в област Лангедок, Франция) като „пост“, „издържливост“, „устояване“. На практика това било разтварянето на небожествената (животинска) човешка природа в Духа. Човек свеждал всички свои физически потребности до минимум и се освобождавал от лъжовните удоволствия, които го държат в плен на телесната тъмница. Катарите намирали и пресичали всяка проява на „животинското“ в себе си. Вътре в тях се пробуждало истинското „АЗ“, което до този момент се намирало в спящо състояние, егоистичните желания в човека постепенно губели своето влияние над него.
Реинкарнация на душите и Адът
Катарите притежавали и знания за прераждането на душите (реинкарнацията), което съвременното християнство категорично отхвърля. Такава информация има в други религия и учения, което не е маловажен факт.
В понятията на катарите адът като конкретно място не съществувал, те смятали цикъла на прераждания на Душата за своеобразен Ад. Прекалено дългата верига от прераждания можела да доведе до пълната анихилация на Душата.
Катарите вярвали, че човешките души били закрепостени в телесни обвивки, за да получат опитност и да разберат какво представлява Доброто. В крайна сметка човек се пробуждал, осъзнавал своята истинска природа и се връщал в света на Бога.
Интересно е, че знанията, които са притежавали, са за да помагат на човека да постигне това, за което е дошъл на този свят – да се върне в света на Бога като зряло духовно Същество.
Много е важно да се отбележи, че уатарите се стремили да възстановят връзката с Бога именно в настоящия си живот, тук и сега, тъй като след смъртта на физическото тяло Личността изгубва този шанс, и душата отива към нова реинкарнация, където се заражда и нова Личност.
Катарите са били пазителите на остатъците от истинното учение на Иисус. Очевидно не в пълен обем, но достатъчно, че да предизвикат сериозно безпокойство в политиците и жреците. И това не е удивително, та нали истинните Знания правят хората истински свободни, свободни от системата, навързвана ни от тези, които толкова много се страхуват да изгубят своята времена власт в този свят.
„Сега никой няма да може да се оправдае, че не е знаел, един вид „Господи, аз търсих, но не намерих“. По цялата земя започват да греят огънчета на Истината. Който търси ще намери!“
Източник: МОД АллатРа
http://www.kvantov-prehod.org/
понеделник, 22 август 2016 г.
Влад Пашов БОГОМИЛСТВОТО ПЪТ НА СЪВЪРШЕНИТЕ
В развитието на бялата раса Бялото Братство е изпратило
три клона. И трите клона са живели дълго време в Еги-
пет. И трите клона са били в Индия, само че са излезли оттам
в различни времена.
Първия клон можем да наречем Египетски. Той от Еги-
пет отива в Персия, Гърция, Рим и пр.
Втория клон можем да наречем Палестински. Той от Еги-
пет отива в Палестина и в християнската епоха отива в Рим,
Англия, Германия и пр.
Третия клон можем да наречем Богомилски или Българ-
ски. Той от Египет отива в Персия, оттам в Арабия, Сирия,
Мала Азия и България.
Учениците на Всемирното Бяло Братство в днешната епо-
ха представят сбор от трите клона. Сега в България работят и
трите клона.
Тези три клона — Египетски, Палестински и Богомилски
идват от по-високо място!
Тези, които ръководят трите клона, са посветени.
Най-рано е излязъл Първият, Египетският клон, после
Палестинският и най-после Българският или Богомилският.
Първият клон е имал за цел до подготви условията за
Християнството, да подготви съзнанието на човечеството за
Християнството.
Вторият клон е имал за цел да внесе Християнството в
света и да го разпространи.
Третият клон е имал за цел да реализира Божественото
учение, Християнството. Розенкройцерите са разклонение на
Третия, Богомилския клон и те имат за цел подготвянето на
Новата култура.
Първото име на богомилите е било съвсем друго. В Бълга-
рия им дали името богомили.
„Защо да не се признае факта, че богомилите бяха едни
от най-благородните и най-добрите хора? Както ги зная Аз
6 онова време, както ги проверявам, те бяха добри хора."
Учителя Петър Дънов
три клона. И трите клона са живели дълго време в Еги-
пет. И трите клона са били в Индия, само че са излезли оттам
в различни времена.
Първия клон можем да наречем Египетски. Той от Еги-
пет отива в Персия, Гърция, Рим и пр.
Втория клон можем да наречем Палестински. Той от Еги-
пет отива в Палестина и в християнската епоха отива в Рим,
Англия, Германия и пр.
Третия клон можем да наречем Богомилски или Българ-
ски. Той от Египет отива в Персия, оттам в Арабия, Сирия,
Мала Азия и България.
Учениците на Всемирното Бяло Братство в днешната епо-
ха представят сбор от трите клона. Сега в България работят и
трите клона.
Тези три клона — Египетски, Палестински и Богомилски
идват от по-високо място!
Тези, които ръководят трите клона, са посветени.
Най-рано е излязъл Първият, Египетският клон, после
Палестинският и най-после Българският или Богомилският.
Първият клон е имал за цел до подготви условията за
Християнството, да подготви съзнанието на човечеството за
Християнството.
Вторият клон е имал за цел да внесе Християнството в
света и да го разпространи.
Третият клон е имал за цел да реализира Божественото
учение, Християнството. Розенкройцерите са разклонение на
Третия, Богомилския клон и те имат за цел подготвянето на
Новата култура.
Първото име на богомилите е било съвсем друго. В Бълга-
рия им дали името богомили.
„Защо да не се признае факта, че богомилите бяха едни
от най-благородните и най-добрите хора? Както ги зная Аз
6 онова време, както ги проверявам, те бяха добри хора."
Учителя Петър Дънов
петък, 19 август 2016 г.
Мистериозното Богомилско Учение
За богомилството е писано толкова много, а всъщност се знае твърде малко. Дори не е категорично уточнено дали поп Богомил е действителна историческа личност. Поставя се под съмнение датировката на “Богомилското евангелие”. Наскоро са изказани предположения, че тази богомилска книга е писана в I-II в. сл. Хр. (преди още да я има Дунавска България), като за неин автор се посочва папа св. Климент Римски, чийто мощи са пренесени от Херсон от светите братя Кирил и Методий в резултат от хазарската им мисия. Една подобна предатировка на богомилството позволява то да се свърже чак с тракийския орфизъм, а не както традиционно се счита до момента в средите на специалистите – с несторианството, масалианството, манихейството и павликянството. В целия този хаос от влияния, веяния, смесвания и пр., от страна на езически и на еретически ритуали и догми, интересът към богомилството остава неподправен, въпреки или именно заради мистериозната му същност.
Тъй като богомилството е ерес по отношение на православието, добре е да се знае в какво по-точно се изразява разликата между двете. И православието, и богомилството имат своя собствена космогония, христология и есхатология.
Какво означава всичко това? В най-общ вид, космогонията представлява историята на сътворението на вселената и живите същества, христологията е разказът за идването на Иисус Христос на земята и за неговата същност, а есхатологията съобщава какъв ще бъде свършекът на света и каква ще е съдбата човешка. Трите са неразделна част от библейското повествование.
Историческият извор, от който се черпи най-пълна и достоверна информация за догмите на богомилството, е т.нар. “Тайна книга” (“Богомилско евангелие”), с пълно заглавие “Запитване на апостол евангелист Йоан на Тайната вечеря на Царя небесен за управлението на този свят, за управителя му и за Адам”. Ереста, която проповядва богомилството по отношение на християнската космогония, се изразява в това, че вижда творческото начало на света не само в Отца, но и в неговия слуга (или пък син, зависи от тълкуванието), Сатана/Сатанаил/Самаил. Сатаната се опитал да вдигне бунт срещу Отца, като за целта подкупил третината от небесните ангели, обещавайки им по-ниски данъци, ако се откажат от службата си при Отца и станат негови служители. С горделивостта и коварството си Сатаната предизвикал Бог. Бог наказал всички отрекли се от него ангели, начело със Сатаната, и те паднали на земята.
Ето какво пише в “Тайната книга” по въпроса за деянията на Сатаната на земята:
4. “И така той седна на твърдта и повели на ангела, който беше над въздуха и (на този), който беше над водите и те повдигнаха земята нагоре и тя стана суха. И взе венеца на ангела, който беше над водите, и от едната му половина направи светлината на луната, от другата половина светлината на звездите, а от камъните направи всички звездни войнства. И след това направи своите служители, ангелите, според първообраза на Всевишния и по повеля на невидимия Отец, гръмотевиците, дъждовете и снеговете. И изпрати ангели, свои служители, над тях и повели на земята да произведе всяка птица и влечуго, дървета и треви. И повели на морето да произведе рибите и птиците небесни.”
5. “И освен това намисли и направи човека по свое подобие…” В смисъла на тези думи, “Тайната книга” на богомилите се оказва пълно отрицание на Стария завет. Като творец на видимия свят, на материята, се посочва Сатаната, а не Бог.
Разказът в “Тайната книга” продължава така:
“Създателят на злото така намисли в своя ум да направи рая, направи хората и повели да ги доведат. И посади дяволът тръстика посред рая и в нея скри своя зъл дух, за да не узнаят те неговата измама. И влизаше, и им говореше, като казваше: -Яжте от всеки плод, който е в рая, но от плода на знанието, на доброто и злото, само да не ядете! Но дяволът влезе в злата змия и прелъсти ангела, който беше във вид на жена, и неговият брат изля греховната си похот и задоволи своята похот с Ева при съскането на змията. И затова се наричат рожби на дявола и рожби на змията, които изпълняват похотта на своя отец – дявола, чак до свършека на този свят.” Следователно, според “Тайната книга” на богомилското учение, хората са дяволски създания, “рожби на дявола и змията”, а Сатаната е техен отец.
Заради злодеянията си на земята, Сатаната трябвало да бъде отново наказан. За целта Бог изпратил сина си Иисус, който опитал да се противопостави на Дявола, но неуспешно, бил разпънат на кръста и се завърнал обратно при Отца. Предстояло обаче ново явяване на Иисус на земята, в Съдния ден, когато “ще бъде вързан сатана и цялото му войнство, и ще бъде хвърлен в огненото езеро”. Тъй като в крайна сметка Злото ще бъде сразено, богомилството не бива да се причислява към крайно дуалистичните секти, в смисъл на утвърждаващите вечната борба и равностойност между Добро и Зло. Защото Злото, изначално и крайно, е и ще бъде подчинено на Доброто.
И така, нека видим основните еретически моменти в богомилството към момента, позовавайки се на “Тайната книга”.
1) Отрича се Старият завет. Не Бог е сътворил света, а Сатаната.
2) Отрича единното божествено творческо начало на света. Като творец е назован един зъл дух, “паднал ангел”-Сатана, чиито рожби са всичките човешки същества.
Какво знаем от историческите извори за богомилството? Трябва да се посочи, че най-достоверен вид имат писмените свидетелства от домашен, български характер. Българският писател от X в. Презвитер Козма в “Беседа против богомилите” пише следното: “Случи се в годините на правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано, Богунемил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя и за чието бледословие ще разкажем по-нататък.”
В Бориловия синодик от началото на XIII в., около 1211 г.,(с добавки в края на XIV – началото на XV в.) има 3 позовавания на поп Богомил.
Първото е: “[На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос, бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно, и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема.” Поп Богомил, апостолите и учениците му са анатемосани в Бориловия синодик.
На друго място в синодика четем: “…изникна като някакви зли тръни триклетата и богомерзка богомилска ерес, чийто основоположник тогава се яви прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Аний и Ямврий, които се противяха на Мойсей. Те като някакви жестоки вълци безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля своята пречиста кръв.”
Третото споменаване отново е съпроводено с анатема: “[На] триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици, които бледославеха, че Христовото въплъщение е станало само привидно, а не, че е приел плът от светата и пречиста наша владичица Богородица, на тях всички анатема!”
От XI-XII в. датира руски препис на Кръмчаята, дело на книжовника Ефрем, в който се съдържа следната информация за богомилството: “Във времето на правоверния цар Петър в българските земи имало поп на име Богунемил, който говорел за кръста Господен така оскърбително: -Ако някой убие с дърво царския син, може ли това дърво да бъде мило на царя?” Говорел и за това: “Ако се кланяте и целувате кръста, то също трябва да се кланяте и целувате магарето, понеже Христос яздеше на магаре.” В няколко други руски църковни книги поп Богомил е споменаван като един от българските автори на еретически книги и апокрифна литература.
В един византийски паметник, препис на “Синодика в неделята на православието”, сред анатемите, отправени към византийския философ Йоан Итал (XI в.), има и анатема против поп Богомил: “проклятие против поп Богомил, който подбуди и разпръсна по времето на царуването на Петър, българския цар, манихейската ерес във всеки град и област.”
За личността на поп Богомил са запазени две интересни легенди, които заслужават внимание. Сред населението на Бабуна планина, във велешките села Богомила и Нежилово, днешна Република Македония, се говори, че поп Богомил е родом от село Богомила, дори неговият гроб се намирал в близост до селището. Около гроба бил направен малък параклис, където богомилите се събирали да му отдават чест, а след това ходили и до някаква пещера край село Нежилово. Другата легенда пък гласи, че поп Богомил е родом от село Горно Павликени, Ловешко (старото име на селото вероятно било Калугерица). В местността Каменище, в близост до селото, Богомил бил убит от противниците си. Там бил, според легендата, и гробът му.
За планираното разпространението на ереси из българските земи разказва още Петър Сицилийски. През 869 г. той прекарва няколко месеца сред павликяни в град Тефрика, което го кара да се обърна към главата на Българската църква с предупреждение относно павликянската секта: “…Реших да ви пиша поред за гнъсната ерес на тъй наречените манихеи и павликяни, откъде и как и по какви причини тя стигна безумно до такова отстъпничество. Защото едните не се различават от другите, а самите павликяни са и манихеи, като свързват изнамерените от тях гнъсни ереси с ересите на преждеспоменатите и изкопават гибелна пропаст.” (…)
“А освен това чух от ония безбожни безумстващи, че щели да изпратят някои от тях в земите на България, за да откъснат някои люде от православната вяра и да ги привлекат към своята нечестива ерес, уповавайки се на началото на божествената проповед и мислейки, че лесно ще могат да посеят своя плевел сред чистото и истинско жито.”
Това ранно предупреждение, изглежда, е добро свидетелство за това, какво ще се случи в близките 60-70 г., как павликянската и манихейската ерес ще намерят благодатна почва в българските земи, където да се развият с посредничеството на поп Богомил и неговите апостоли до новото учение на име богомилство. Ето и още малко сведения от Петър Сицилийски за характера на споменатите секти:
“Прочее ония нечестивци, когато разговарят отначало с някого, се преструват, че имат добър нрав, и коварно одобряват и високо утвърждават всички православни християнски догми. Твърдят незаконно и твърде невежествено, че изповядват бог – Светата Троица алегорично, и отправят проклятия към тези, които не я изповядват. Казват, ако и неблагочестиво и безбожно, че нашият господ и бог се въплътил в дева, и анатемосват ония, които не изповядват това. Те говорят по един начин с уста, а по друг начин със сърцето си за всичко, отнасящо се до въплъщението на господа, и охотно анатемосват Манес и другите с него нечестиви еретици, както и Павел Самосатски. Защото те са имали и други учители в злостното си учение и други водачи, много по-лоши от тях, както ще се изясни след малко. И просто като мекотело и хамелеон си менят според момента, положението или лицето, та да хванат някого от по-лековерните.”
От думите на книжовника излиза, че между различните секти няма голяма разлика, затова те така лесно менят местонахождението и името си, но по догматика и ритуални практики си остават почти напълно идентични.
Ако се доверим на едно подобно тълкувание, по-лесно ще разберем бързия възход на богомилството в земите на Западните Балкани (Сърбия, Босна), та чак до Италия и Франция. През 1167 г. в Сан Феликс дьо Карман, близо до Тулуза, Франция, се състоял великия събор на италианските и френски богомили под предводителството на богомилския патриарх, “съвършения” богомил – българина Никита. По тези места богомилите били познати като катари (от гръцки „чисти”) или още – албигойци. Католическата църква положила през вековете много усилия, за да се справи с влиянието на сектата. Стига се дори до Кръстоносен поход (1209-1229) срещу привържениците на тази секта в Лангедок, Южна Франция.
Съществува и друг, коренно различен прочит за появата и развитието на богомилството, за който споменах в началото, и сега също ще отделя няколко думи. На богомилството се гледа като на едно чисто българско явление (дори пред-българско, идващо от българската земя, преди да бъде населена тя още с българи.) Моделът на взаимно влияние до степен на проникване и сливане на сектите една в друга – от манихейство (2 век) през масалианство (4 век), несторианство (5 век), павликянство (7 век), до богомилство (10 век), та чак до катарство (10 век) – е изоставен. Посочва се, че в областите на Римската империя, където е най-разпространен тракийския орфизъм от 6 в. пр. Хр. нататък (Тракия и Македония), средата е особено благоприятна за християнизация на населението. Това е така, защото култът на тракийския орфизъм изисква вяра в безсмъртието, както го изисква и християнският култ; в този смисъл двете са лесно взаимозаменяеми. Докато при елинската/римската религия такова нещо е нехарактерно.
В. Николова превежда народни песни от с. Рогачево, Тетовско, Македония, от гр. Елена и др., в които присъства един песенен мотив, имащ много общо с тракийския орфизъм: мотивът “вградена невяста”. Вградената невяста в първата песен доброволно се жертва, за да може мъжът й да построи дом. Майстор Данаил й казва:
“Тешки съне ядно съм сънило,
Чуеш, любо, тебе да зазидам,
Да зазидам темел у япия,
Ако искаш-къща ке напраим
Ако нещеш-немож да напраим.”
Невестата отговаря:
“Искам, искам, я как да нещем,
Лице да остаиш од бела мегдана,
Кад ке върви све белия народ,
Да ми гледа мое бело лице,
Да е люба лице заковано,
Заковано,зиде зазидано…”
Песенният мотив се интерпретира от гледа точка на ритуалните практики на тракийския орфизъм. Царят-жрец-герой е демиург, т. е. майстор, творец, създател на света. Той строи къща (майстор Данаил), но всъщност устройва вселената. За да се осъществи устройването, е необходимо жертвоприношение – човешко или животинско. Под “белия народ”, в песента се имат предвид посветените в ритуалите на тракийския орфизъм (защото само посветените разбирали символиката), а “белото лице” на невястата показва, че и тя самата е сред посветените. Устойчивостта на култовите практики на орфизма в Тракия и Македония благоприятства едно свързване между орфизъм и християнство, което да прерасне в т. нар. богомилство. Тук е изключено посредничеството във формирането на богомилството на споменатите и непоставяни под съмнение от други специалисти източни секти (манихей, масалиани, несторани и павликяни). Още повече, че “Тайната книга” се датира много рано, в I-II в. сл. Хр., когато въпросните източни секти все още не са разпространени.
Така или иначе богомилството е едно българско явление, и като такова е добре да намери правилното си тълкувание.
Тъй като богомилството е ерес по отношение на православието, добре е да се знае в какво по-точно се изразява разликата между двете. И православието, и богомилството имат своя собствена космогония, христология и есхатология.
Какво означава всичко това? В най-общ вид, космогонията представлява историята на сътворението на вселената и живите същества, христологията е разказът за идването на Иисус Христос на земята и за неговата същност, а есхатологията съобщава какъв ще бъде свършекът на света и каква ще е съдбата човешка. Трите са неразделна част от библейското повествование.
Историческият извор, от който се черпи най-пълна и достоверна информация за догмите на богомилството, е т.нар. “Тайна книга” (“Богомилско евангелие”), с пълно заглавие “Запитване на апостол евангелист Йоан на Тайната вечеря на Царя небесен за управлението на този свят, за управителя му и за Адам”. Ереста, която проповядва богомилството по отношение на християнската космогония, се изразява в това, че вижда творческото начало на света не само в Отца, но и в неговия слуга (или пък син, зависи от тълкуванието), Сатана/Сатанаил/Самаил. Сатаната се опитал да вдигне бунт срещу Отца, като за целта подкупил третината от небесните ангели, обещавайки им по-ниски данъци, ако се откажат от службата си при Отца и станат негови служители. С горделивостта и коварството си Сатаната предизвикал Бог. Бог наказал всички отрекли се от него ангели, начело със Сатаната, и те паднали на земята.
Ето какво пише в “Тайната книга” по въпроса за деянията на Сатаната на земята:
4. “И така той седна на твърдта и повели на ангела, който беше над въздуха и (на този), който беше над водите и те повдигнаха земята нагоре и тя стана суха. И взе венеца на ангела, който беше над водите, и от едната му половина направи светлината на луната, от другата половина светлината на звездите, а от камъните направи всички звездни войнства. И след това направи своите служители, ангелите, според първообраза на Всевишния и по повеля на невидимия Отец, гръмотевиците, дъждовете и снеговете. И изпрати ангели, свои служители, над тях и повели на земята да произведе всяка птица и влечуго, дървета и треви. И повели на морето да произведе рибите и птиците небесни.”
5. “И освен това намисли и направи човека по свое подобие…” В смисъла на тези думи, “Тайната книга” на богомилите се оказва пълно отрицание на Стария завет. Като творец на видимия свят, на материята, се посочва Сатаната, а не Бог.
Разказът в “Тайната книга” продължава така:
“Създателят на злото така намисли в своя ум да направи рая, направи хората и повели да ги доведат. И посади дяволът тръстика посред рая и в нея скри своя зъл дух, за да не узнаят те неговата измама. И влизаше, и им говореше, като казваше: -Яжте от всеки плод, който е в рая, но от плода на знанието, на доброто и злото, само да не ядете! Но дяволът влезе в злата змия и прелъсти ангела, който беше във вид на жена, и неговият брат изля греховната си похот и задоволи своята похот с Ева при съскането на змията. И затова се наричат рожби на дявола и рожби на змията, които изпълняват похотта на своя отец – дявола, чак до свършека на този свят.” Следователно, според “Тайната книга” на богомилското учение, хората са дяволски създания, “рожби на дявола и змията”, а Сатаната е техен отец.
Заради злодеянията си на земята, Сатаната трябвало да бъде отново наказан. За целта Бог изпратил сина си Иисус, който опитал да се противопостави на Дявола, но неуспешно, бил разпънат на кръста и се завърнал обратно при Отца. Предстояло обаче ново явяване на Иисус на земята, в Съдния ден, когато “ще бъде вързан сатана и цялото му войнство, и ще бъде хвърлен в огненото езеро”. Тъй като в крайна сметка Злото ще бъде сразено, богомилството не бива да се причислява към крайно дуалистичните секти, в смисъл на утвърждаващите вечната борба и равностойност между Добро и Зло. Защото Злото, изначално и крайно, е и ще бъде подчинено на Доброто.
И така, нека видим основните еретически моменти в богомилството към момента, позовавайки се на “Тайната книга”.
1) Отрича се Старият завет. Не Бог е сътворил света, а Сатаната.
2) Отрича единното божествено творческо начало на света. Като творец е назован един зъл дух, “паднал ангел”-Сатана, чиито рожби са всичките човешки същества.
Какво знаем от историческите извори за богомилството? Трябва да се посочи, че най-достоверен вид имат писмените свидетелства от домашен, български характер. Българският писател от X в. Презвитер Козма в “Беседа против богомилите” пише следното: “Случи се в годините на правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано, Богунемил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя и за чието бледословие ще разкажем по-нататък.”
В Бориловия синодик от началото на XIII в., около 1211 г.,(с добавки в края на XIV – началото на XV в.) има 3 позовавания на поп Богомил.
Първото е: “[На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос, бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно, и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема.” Поп Богомил, апостолите и учениците му са анатемосани в Бориловия синодик.
На друго място в синодика четем: “…изникна като някакви зли тръни триклетата и богомерзка богомилска ерес, чийто основоположник тогава се яви прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Аний и Ямврий, които се противяха на Мойсей. Те като някакви жестоки вълци безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля своята пречиста кръв.”
Третото споменаване отново е съпроводено с анатема: “[На] триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици, които бледославеха, че Христовото въплъщение е станало само привидно, а не, че е приел плът от светата и пречиста наша владичица Богородица, на тях всички анатема!”
От XI-XII в. датира руски препис на Кръмчаята, дело на книжовника Ефрем, в който се съдържа следната информация за богомилството: “Във времето на правоверния цар Петър в българските земи имало поп на име Богунемил, който говорел за кръста Господен така оскърбително: -Ако някой убие с дърво царския син, може ли това дърво да бъде мило на царя?” Говорел и за това: “Ако се кланяте и целувате кръста, то също трябва да се кланяте и целувате магарето, понеже Христос яздеше на магаре.” В няколко други руски църковни книги поп Богомил е споменаван като един от българските автори на еретически книги и апокрифна литература.
В един византийски паметник, препис на “Синодика в неделята на православието”, сред анатемите, отправени към византийския философ Йоан Итал (XI в.), има и анатема против поп Богомил: “проклятие против поп Богомил, който подбуди и разпръсна по времето на царуването на Петър, българския цар, манихейската ерес във всеки град и област.”
За личността на поп Богомил са запазени две интересни легенди, които заслужават внимание. Сред населението на Бабуна планина, във велешките села Богомила и Нежилово, днешна Република Македония, се говори, че поп Богомил е родом от село Богомила, дори неговият гроб се намирал в близост до селището. Около гроба бил направен малък параклис, където богомилите се събирали да му отдават чест, а след това ходили и до някаква пещера край село Нежилово. Другата легенда пък гласи, че поп Богомил е родом от село Горно Павликени, Ловешко (старото име на селото вероятно било Калугерица). В местността Каменище, в близост до селото, Богомил бил убит от противниците си. Там бил, според легендата, и гробът му.
За планираното разпространението на ереси из българските земи разказва още Петър Сицилийски. През 869 г. той прекарва няколко месеца сред павликяни в град Тефрика, което го кара да се обърна към главата на Българската църква с предупреждение относно павликянската секта: “…Реших да ви пиша поред за гнъсната ерес на тъй наречените манихеи и павликяни, откъде и как и по какви причини тя стигна безумно до такова отстъпничество. Защото едните не се различават от другите, а самите павликяни са и манихеи, като свързват изнамерените от тях гнъсни ереси с ересите на преждеспоменатите и изкопават гибелна пропаст.” (…)
“А освен това чух от ония безбожни безумстващи, че щели да изпратят някои от тях в земите на България, за да откъснат някои люде от православната вяра и да ги привлекат към своята нечестива ерес, уповавайки се на началото на божествената проповед и мислейки, че лесно ще могат да посеят своя плевел сред чистото и истинско жито.”
Това ранно предупреждение, изглежда, е добро свидетелство за това, какво ще се случи в близките 60-70 г., как павликянската и манихейската ерес ще намерят благодатна почва в българските земи, където да се развият с посредничеството на поп Богомил и неговите апостоли до новото учение на име богомилство. Ето и още малко сведения от Петър Сицилийски за характера на споменатите секти:
“Прочее ония нечестивци, когато разговарят отначало с някого, се преструват, че имат добър нрав, и коварно одобряват и високо утвърждават всички православни християнски догми. Твърдят незаконно и твърде невежествено, че изповядват бог – Светата Троица алегорично, и отправят проклятия към тези, които не я изповядват. Казват, ако и неблагочестиво и безбожно, че нашият господ и бог се въплътил в дева, и анатемосват ония, които не изповядват това. Те говорят по един начин с уста, а по друг начин със сърцето си за всичко, отнасящо се до въплъщението на господа, и охотно анатемосват Манес и другите с него нечестиви еретици, както и Павел Самосатски. Защото те са имали и други учители в злостното си учение и други водачи, много по-лоши от тях, както ще се изясни след малко. И просто като мекотело и хамелеон си менят според момента, положението или лицето, та да хванат някого от по-лековерните.”
От думите на книжовника излиза, че между различните секти няма голяма разлика, затова те така лесно менят местонахождението и името си, но по догматика и ритуални практики си остават почти напълно идентични.
Ако се доверим на едно подобно тълкувание, по-лесно ще разберем бързия възход на богомилството в земите на Западните Балкани (Сърбия, Босна), та чак до Италия и Франция. През 1167 г. в Сан Феликс дьо Карман, близо до Тулуза, Франция, се състоял великия събор на италианските и френски богомили под предводителството на богомилския патриарх, “съвършения” богомил – българина Никита. По тези места богомилите били познати като катари (от гръцки „чисти”) или още – албигойци. Католическата църква положила през вековете много усилия, за да се справи с влиянието на сектата. Стига се дори до Кръстоносен поход (1209-1229) срещу привържениците на тази секта в Лангедок, Южна Франция.
Съществува и друг, коренно различен прочит за появата и развитието на богомилството, за който споменах в началото, и сега също ще отделя няколко думи. На богомилството се гледа като на едно чисто българско явление (дори пред-българско, идващо от българската земя, преди да бъде населена тя още с българи.) Моделът на взаимно влияние до степен на проникване и сливане на сектите една в друга – от манихейство (2 век) през масалианство (4 век), несторианство (5 век), павликянство (7 век), до богомилство (10 век), та чак до катарство (10 век) – е изоставен. Посочва се, че в областите на Римската империя, където е най-разпространен тракийския орфизъм от 6 в. пр. Хр. нататък (Тракия и Македония), средата е особено благоприятна за християнизация на населението. Това е така, защото култът на тракийския орфизъм изисква вяра в безсмъртието, както го изисква и християнският култ; в този смисъл двете са лесно взаимозаменяеми. Докато при елинската/римската религия такова нещо е нехарактерно.
В. Николова превежда народни песни от с. Рогачево, Тетовско, Македония, от гр. Елена и др., в които присъства един песенен мотив, имащ много общо с тракийския орфизъм: мотивът “вградена невяста”. Вградената невяста в първата песен доброволно се жертва, за да може мъжът й да построи дом. Майстор Данаил й казва:
“Тешки съне ядно съм сънило,
Чуеш, любо, тебе да зазидам,
Да зазидам темел у япия,
Ако искаш-къща ке напраим
Ако нещеш-немож да напраим.”
Невестата отговаря:
“Искам, искам, я как да нещем,
Лице да остаиш од бела мегдана,
Кад ке върви све белия народ,
Да ми гледа мое бело лице,
Да е люба лице заковано,
Заковано,зиде зазидано…”
Песенният мотив се интерпретира от гледа точка на ритуалните практики на тракийския орфизъм. Царят-жрец-герой е демиург, т. е. майстор, творец, създател на света. Той строи къща (майстор Данаил), но всъщност устройва вселената. За да се осъществи устройването, е необходимо жертвоприношение – човешко или животинско. Под “белия народ”, в песента се имат предвид посветените в ритуалите на тракийския орфизъм (защото само посветените разбирали символиката), а “белото лице” на невястата показва, че и тя самата е сред посветените. Устойчивостта на култовите практики на орфизма в Тракия и Македония благоприятства едно свързване между орфизъм и християнство, което да прерасне в т. нар. богомилство. Тук е изключено посредничеството във формирането на богомилството на споменатите и непоставяни под съмнение от други специалисти източни секти (манихей, масалиани, несторани и павликяни). Още повече, че “Тайната книга” се датира много рано, в I-II в. сл. Хр., когато въпросните източни секти все още не са разпространени.
Така или иначе богомилството е едно българско явление, и като такова е добре да намери правилното си тълкувание.
Абонамент за:
Публикации (Atom)